Джоузеф Файндър - Часът нула

Дали това не бе свързано по някакъв начин с фалита на „Манхатън Банк“?

Това ли бе накарало ФКГД да ги удостои с изненадваща визита?

— И къде, по дяволите, ще намеря място да прибера дванайсет сандъка? — безпомощно бе извил Гримър. — Тук няма място за дванайсет сандъка!

— Знам — съчувствено бе казал помощникът. — Службата за доставка ще ги остави в мазето на сградата и нека останат там до утре сутринта, когато ще дойде ФКГД. Само за през нощта. После проблемът става техен.

— Мазето ли? Не можем да ги оставим там!

— Господин Гримър, вече съгласувахме с административния директор. Просто подпишете, че са доставени при вас, окей?

Носачът от куриерската служба „Метро-Куик“ сумтеше, докато маневрираше с камиона си към модерната сграда на Муур стрийт. Проклетата улица бе павирана и камионът подскачаше.

Добре поне че сандъците бяха пълни с хартия, а не с теракотени плочки или нещо подобно. Той натовари на количка дванайсетте запечатани сандъка, около всеки от които имаше лента с надпис „Документация на ФКГД“, и ги пренесе в мазето на сградата.

— Подпишете тук, моля — каза той на Уолтър Гримър и му подаде кочана с разписките.

Виджиани нахлу в офиса на Сара, без да чука.

— Има съвпадение.

— Съвпадение?

— Искам да кажа, че АНС откри съвпадение. Говоря за прехванатия разговор. Знаем имената на хората, които са разговаряли.

— Я да чуем?

— Човек на име Мартин Ломакс, явно близък съветник на Малкълм Дайсън, и някой си Йохан Кинцел, който пък движи финансите на Дайсън.

— Чудесно. Мисля, че това оформя нещата. Вече можем да се изправим в съда. Браво.

На вратата почука Папас и каза:

— Сара, трябва да поговорим.

Тя познаваше Папас много добре и по изражението му разбра, че става дума за нещо сериозно.

— Какво има?

— Има още едно убийство — каза той. — Намерен е труп в твоя квартал. Току-що получихме доклада.

— Чий?

— Сара… — Папас се приближи и сложи ръка върху раменете й. — Тялото е на Питър.

Когато се осъзна, видя, че е в тоалетната и повръща.

По бузите й се стичаха горчиви сълзи. Искаше да се обади на Джаред, искаше да се види с него веднага, но как да постъпи? По какъв начин се съобщаваше на осемгодишно дете такава новина?

Тази сутрин му бе дала клетъчния си телефон и му бе казала да го носи в раницата си, за в случай че поиска да се свърже с него. В случай че спешно се налага.

Не… Не можеше да му звъни по телефона. Трябваше да го направи лично.

Щеше да бъде още по-трудно заради това, че Джаред бе сърдит на баща си. Раната беше още отворена, болката щеше да бъде силна.

Трябваше да се поразходи.

В щаба се обади Рот и поиска да го свържат със Сара.

— Не е тук — обясни му Папас. — Даже не знам къде е. Току-що й съобщих лоша новина за нейния бивш съпруг. Излезе преди петнайсет минути.

— Ще пробвам да я намеря у тях — каза Рот. — Ако я видиш, кажи й, че сгащихме нашия човек.

— Какво значи това?

— Искам да кажа, че разполагаме със снимка… фотография на Бауман.

— За какво говориш?

Но Рот вече бе успял да прекъсне разговора и започна да набира номера в дома на Сара. Обади му се телефонният секретар и понеже мислеше, че тя е тръгнала за вкъщи, може би да вземе сина си, Рот остави съобщение на секретаря.

Сара седеше в кафето пред сградата на щабквартирата. Очите й бяха зачервени, главата — замаяна.

Питър… мъртъв!

Възможно ли бе това да е съвпадение? Ами ако Бауман бе искал да убие нея, но се бе натъкнал на Питър — Питър, който бе в града и който сигурно е опитвал да дойде у тях…

Джаред. Нима следващият бе Джаред?

Трябваше незабавно да се върне на работа, днес бе изключено да намери време, но някой трябваше да вземе Джаред от летния лагер. Не можеше да помоли Папас — той й трябваше.

Тя влезе в телефонна кабина на улицата и избра номера на Бриа, но прекъсна още преди телефонът да започне да звъни. Бриа беше при родителите си в Олбани. Другата гледачка, Катерин, беше на училище.

И тогава тя позвъни на Брайън.

В малкия немебелиран апартамент Брайън изслуша съобщението, което лейтенант Рот остави на телефонния секретар на Сара.

Значи Лио Краснер не бе блъфирал. Беше му каза, че щяло да бъде направено обаждане . И бе споменал, че е заснел срещата им.

Бауман трескаво мислеше. Утре бе 26-и — годишнината от датата, когато федералните маршали на Съединените щати бяха убили съпругата и дъщерята на Дайсън. Дайсън държеше всичко да стане утре.