Джоузеф Файндър - Часът нула

— Дявол да го вземе — не се стърпя Уолш. — Искаш да кажеш, че хиляда фунта С-4, поставени както трябва в сграда с размери средни за тези в Манхатън, може да разгони фамилията на всички наоколо.

— Точно така — потвърди Кроули. — Цялата фамилия, без изключение.

В този миг се обади зумерът на интеркома върху бюрото на заместник-директора. Уолш отиде при него с тежки крачки, превключи на говор и извика:

— Дявол да го вземе, Марлин, казах да не ме безпокоиш!

— Съжалявам, сър, но е много спешно. Отнася се до агент Кехил.

— О, за бога. Кехил?

Сара отиде на свой ред до интеркома.

— Да? Алекс, аз съм в… Какво? Как така се е обадил лично… Аха…

Тя прекъсна и се обърна към тримата мъже от ФБР, които не бяха откъсвали поглед от нея по време на разговора й.

— Беше Алекс Папас. На Рот се обадили от отдел „Убийства“ в полицията. Намерили труп в някакъв тунел от канализацията под Уолстрийт. По всичко изглежда, че жертвата е човекът, пуснал компютърния вирус в мрежата на „Манхатън Банк“.

— Бауман?! — ахна Уитман.

— Някакъв хакер, нает от Бауман.

— Откъде знаем това? — попита Уолш.

— Изглежда, жертвата се е обадила на 911 след смъртта си.

— Чуваш ли се какво говориш, агент Кехил? — раздразнено изгърмя Уолш.

— Малко е сложно да се обясни. По всичко личи, че този компютърен гений се е страхувал, че може да бъде ликвидиран. Затова записал на касетофон съобщение за собственото си убийство. Не разбрах съвсем ясно как точно го е направил. Смисълът е…

— Това истина ли е? — попита я Уитман.

— Изглежда, да. Екип на бърза помощ и група пожарникари слезли в тунелите и намерили тялото. В момента детективите от отдел „Убийства“ и няколко от нашите хора са на път за жилището на жертвата.

Кен Олтън разгледа техниката в апартамента на Лио Краснер с възхищението на познавач. И подсвирна. Това момче имаше чудесен Macintosh Duo е отделение за подвключване на преносим Powerbook, два големи цветни Mac-монитора, IBM с процесор Pentium и работна станция SPARC-20, работеща под Unix, всичко свързано в мрежа. Имаше също съвсем нов PostScript цветен принтер с висока разрешаваща способност и цветен скенер Xerox.

Боже Господи, та този човек притежаваше даже прототип за алфа-изпитания на HPIS-35. Това беше работна станция за научни изследвания, разработена от консорциум на Hewlet Pacard/Intel/Sun, в която бяха вложени пет взаимодействащи си високопроизводителни RISC-процесора от фамилията SPARC/Pentium, чиято работа се подпомагаше от три мултипроцесора, изработени в лабораторията на HP по технологията „галиев арсенид“.

Страхотна колекция.

Той се опита да влезе в HPIS-35 и SPARC-20, но естествено се оказа, че трябва парола.

— Майната му — каза той и стана, след което се разходи из апартамента.

— Какво? — попита Рот, явно недочул.

Кен не му обърна внимание. Разхождаше се и мислеше.

Влезе в спалнята и видя лежащия на нощната масичка портативен компютър. И веднага се досети, че проблемът е решен.

Малкият компютър се свързваше към работната станция чрез така наречения разпределен спектър. С други думи, човек можеше да използва портативния компютър, за да работи посредством него на работната станция. Разбира се, за осъществяване на връзката имаше специален протокол, записан на компютъра, и той се свързваше с работната станция, подавайки й паролата. Това облекчаваше достъпа.

Дори гениите понякога са лениви, каза си Кен.

Той се включи и бързо прегледа файловете на всяка от машините. Някои от тях изглеждаха потенциално интересни, но в един момент се натъкна на група файлове на работната станция, които го заинтригуваха с разширението към имената си, а то беше JPEG. JPEG е стандартизиран механизъм за компресия на растерни изображения, наименуван по комисията, създала този стандарт, именно Joint Photographics Experts Group. Всеки файл с такова разширение имаше размер около 39K — подходящ обем за съхранение на висококачествена черно-бяла фотография, но може би недостатъчен за цветна.

Аха. Това обясняваше и скенера. Прекарваш снимката през скенера, а той записва образа от снимката във файл, съхранявайки го като черно-бял или използвайки скала на сивото. Черно-бялата фотография се разбива на точки или пиксели, на всеки от които се присвоява степен по скалата на сивото в обхвата от 0 до 255. Компресиращата програма започва да обработва този огромен масив от числа, търси в него информационните излишъци, изчиства ги и така го компресира. В крайна сметка се получава компютърен файл, който е двоичен — куп нули и единици. Компресията наистина не е идеална, при нея се губи информация и възстановеният образ не е идентичен с оригинала, но има предимството, че създава изключително малки файлове, ако се използват вътрешно заложените коефициенти за качество на образа.