Джоузеф Файндър - Часът нула

Минута по-късно парализата отстъпи пред твърда решимост. Тя нареди всички членове на групата да се съберат незабавно и изпрати искане до Министерството на енергетиката да мобилизира прословутата си Група за действие при ядрена криза.

Трябваше да намери Джаред. За да намери него, трябваше да открие Бауман, още повече че откриването на Бауман се превръщаше във въпрос от първостепенна важност за цялото ФБР, и на живот и смърт за Ню Йорк Сити.

Бауман огледа дванайсетте сандъка, натрупани на четири купчини по три един върху друг, подредени до една от стените. Всеки от тях беше запечатан с ярко оцветена лента, която предупреждаваше „Документация на ФКГД“.

Беше сигурен, че никой от сградата не би се докоснал до сандъците през няколкото часа, които щяха да престоят тук. Нали сам беше организирал с „Гринич Тръст Банк“ тези сандъци с „компютърни разпечатки“, необходими за работата на ФКГД, да останат тук, в мазето, до ревизията утре. Нали служител на самата банка се бе обадил на административния директор на сградата и бе подсигурил съгласието му да складират за през нощта сандъците в мазето. Това място се използваше като временен склад при доставки, така че мениджърът не бе намерил основания да възрази.

Сандъците съдържаха С-4, но понеже пластичният експлозив има около два пъти по-голямо специфично тегло от хартията, която уж трябваше да бъде запечатана вътре, той ги бе напълнил само до половина с С-4 и бе допълнил оставащото празно пространство с фалшива банкова документация. Така теглото на всеки сандък не можеше да събуди подозрение, а както бяха запечатани, никой не би посмял да ги отвори.

В известен смисъл изглеждаше логично тези сандъци да бъдат разтоварени точно тук, но изборът на мястото далеч не бе случаен. Подобно на повечето сгради и тази имаше яка сърцевина, към която бяха „прикачени“ останалите конструктивни елементи. Взривяването на бомбата тук би увеличило максимално вероятността сградата да се срути.

Освен това точно на горния етаж се намираха компютрите Unisys на Мрежата.

Той извади от куфарчето си нещо, което на пръв поглед изглеждаше като въже за простиране — с помощта на леснодостъпен за купуване гумен печат бе маркирал „въжето“ с надпис „ПРОТИВ ФАЛШИФИКАЦИЯ/ДА НЕ СЕ ДОКОСВА/ПОД КОНТРОЛ НА ОХРАНИТЕЛНА СИСТЕМА“ — и внимателно обвърза с въжето всички сандъци, като го прекара няколко пъти около тях.

„Въжето“ всъщност представляваше възпламенителен шнур. Завърза на единия му край троен възел, вкара го в един от сандъците и го напъха в експлозива.

След това извади от куфарчето си черна кутия със светлинна индикация на алуминиевия капак, на която пишеше „СИСТЕМА ЗА ОХРАНА НА ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА“. Макар и да изглеждаше като охранителна система, кутийката беше взривяващото устройство. Едното бе попаднало в ръцете на ФБР, но другото бе пристигнало по друг канал, както предвидливо бе наредил. Той свърза взривателя към възпламенителния шнур, чийто друг край отиваше в експлозива. Пейджърът, който бе добавен само като резервен вариант за задействане, сега нямаше да му бъде необходим.

Но във взривателя бе вграден микровълнов детектор.

Като цяло устройството бе доста сложно. Бе конструирано така, че да се противопостави успешно на опитите на хората от бомбения отряд, в случай че те се появяха тук своевременно, което бе съмнително.

Датчикът бе обемен тип, което означаваше, че използва Доплеровия ефект. Всъщност това бе адска машина. Пространството около бомбата в радиус осем метра щеше да се запълни с микровълнова енергия. След нищожно кратък преходен процес щяха да се образуват стоящи вълни. Ако тук се появеше предмет, движещ се със скорост близка до тази на нормалния човешки ход, стоящите вълни щяха да се разрушат, датчикът щеше да прехване отразените от движещото се тяло вълни, щеше да затвори електрическата верига и бомбата щеше да експлодира.

Той беше готов да натисне активиращия бутон върху капака на взривателя, когато чу глас.

— Как е? — осведоми се строен млад негър с обръсната глава и обеца на лявото ухо. Беше се появил съвсем изненадващо и явно бе човек от охраната.

— Добре — отговори Бауман и дружелюбно се усмихна. — А ти?

— Чудесно — увери го пазачът. — Какво има в сандъците?

— Документи.

— Значи си към банката?

— Не, аз съм към ФКГД — обясни Бауман, молейки се в себе си пазачът да не попита как е попаднал в мазето. — Нещо не е наред ли?