Джоузеф Файндър - Часът нула

Спортният сак, оставен на маса, съседна на масата, където седяха Бауман и Краснер, имаше найлонова мрежичка от двете си тесни страни, която по идея трябваше да дава възможност за изсушаване на потните дрехи след тренировка. Но мрежичката изпълняваше отлично още една роля: през нея бе възможно да се снима скрито с видеокамера.

Докато видеокамерата вършеше работата си, приятелят на Краснер седеше, зачетен в книга. Той остана на мястото си дълго след като двамата събеседници излязоха, после също си тръгна.

По този начин Краснер разполагаше с видеозапис на срещата си с Бауман — чието име, разбира се, не знаеше — от който избра няколко кадъра и направи от тях великолепни снимки на човека, който го бе наел. Използвайки качествен цветен скенер с високо разрешаваща способност, той сканира обратно една от черно-белите снимки, записвайки образа в компютъра си.

Той знаеше, че клиентът му може да го проследи, може да установи апартамента му, може да намери видеокамерата и купчината черно-бели снимки. Но само човек, много по-опитен с компютрите, отколкото този тип изглеждаше, би заподозрял, че образът му се съхранява и в един от стоящите наблизо компютри.

Нещо повече, Краснер не бе излъгал и когато бе предупредил, че ако не се върне до определено време в апартамента си, ще бъде направено телефонно обаждане. Използвайки същата проста технология, прилагана при охранителните системи, които автоматически телефонират на номер в полицията, ако бъдат задействани от крадец, той бе свързал устройство за набиране на телефонен номер с външен таймер — да, можеше да използва за целта и компютъра си с модема към него, но работещият компютър можеше да събуди нечие подозрение — който задействаше телефонен секретар със записано на него съобщение за препредаване.

Така че точно в девет сутринта след последната разходка на Краснер из подземните тунели таймерът сработи, набиращото устройство набра 911 и секретарят изпрати съобщението.

Точно в девет сутринта една от шейсет и трите дежурни операторки на номер 911 в залата на Полис Плаза 1 учтиво предупреди в микрофона:

— Разговорът се записва.

Не отговори никой и тя се готвеше да затвори, когато чу характерния шум на превъртаща се касета, след което заговори мъжки глас:

— Името ми е Лио Краснер — малко колебливо започна гласът — и искам да съобщя, че ме няма. Това не е шега. Хм… — Чу се фонов шум от прелистване на хартия. — Моля, изслушайте ме внимателно. Вероятно е да съм отвлечен, но… хм… още по-вероятно е да съм убит. Ако е второто, има голям шанс да намерите тялото ми в подземен тунел, чието точно разположение сега ще ви опиша…

Записаният глас на Лио Краснер продължи и операторката на 911 ставаше все по-малко и по-малко скептична. Човекът обясняваше прекалено сериозно, за да се приеме, че това е някаква неуместна шега. Тя въведе информацията — име, адрес, възможно местонахождение на трупа — в терминала пред себе си и го изпрати по мрежата до един от полицейските диспечери, които дежуреха в съседна зала.

Обажданията на телефон 911 се подреждат на екрана по реда на техния приоритет, започвайки от абсолютен приоритет 1 и стигайки до 10, който се присвоява на оплаквания за лаещо куче или силна музика от съседите — неща, които могат да изчакат или при натовареност да се игнорират.

Макар ситуацията да не изглеждаше вече спешна, на обаждането от дома на Краснер бе даден приоритет 3 — както е по предписание за всички случаи на „намерени тела“ — което означаваше, че се налага изпращането и на линейка.

Всъщност случаят се пое от линейка, група на пожарната команда, екип за спешно реагиране на нюйоркската полиция и кола с двама детективи.

— Мога ли да ви помогна?

Администраторката в приемната на отдел „Информационно осигуряване“ към „Манхатън Банк“ с хладна вежливост поздрави едрия чорлав мъж, който се бе появил пред нея с физиономия на нощен бродяга, натъкнал се на привидение.

— Специален агент Кен Олтън, ФБР.

Тя се вгледа недоверчиво в значката, после върна поглед върху лицето на Кен, сякаш неспособна да свърже едното с другото.

— Какво мога да направя за вас, агент… Олтън?

— Трябва да говоря с вашия шеф — каза Кен.

— Мога ли да попитам за какво се отнася?

— Да, отнася се до това ми посещение. Извикайте го, ако обичате.

— Имате ли уговорена среща?

— Веднага — каза Кен.

С кисела гримаса администраторката вдигна слушалката и позвъни на шефа си.