Джоузеф Файндър - Часът нула

— Кой е това според теб? — попита Бауман.

— Някакъв старец — недоумявайки отговори Джаред. — Не знам. Много е странен.

— В известен смисъл е странен, прав си. Това е старият господин Улуърт — обясни Бауман, — който плаща за сградата си с дребни монети. Защото той платил цялата сграда до последната дреболия. Кабинетът му бил направен така, че да наподобява двореца на Наполеон, със стени, покрити със зелен мрамор, докаран от Италия, и с позлатени капители в коринтски стил. — Джаред нямаше представа какво е това „капител“, но думата му прозвуча внушително. — Къде искате да вечеряме? Макдоналдс?

— Само там — заяви Джаред.

— А какво знаеш за сградата на „Манхатън Банк“? — неочаквано попита Сара.

Бауман за миг замръзна. После се обърна към нея и с безразличие сви рамене.

— Какво знам ли? Знам, че не представлява нищо особено. Защо питаш?

— Не е ли и тя проектирана от някой известен архитект?

— Пели, но не е от постиженията на Пели. Ако искаш да се насладиш на истински Пели, разгледай Световния финансов център в Батъри Парк Сити. Погледни четирите кули… обърни внимание как с увеличаване на тяхната височина пропорциите на прозорците в гранита също се променят, така че когато се слеят на върха, там всичко вече е плътно отразяващо стъкло. Можеш да видиш отражението на облаците във върха на кулите. Изумително решение. А защо се интересуваш от сградата на „Манхатън Банк“?

— Просто любопитство.

— Аха — кимна Бауман и после се обърна към Джаред. — Джаред, мислиш ли, че наистина можеш да ме научиш да подавам пасове?

— Аз ли? Естествено — отговори Джаред. — Кога?

— Какво ще кажеш за утре следобед?

— Мисля, че мама тогава ще бъде на работа.

— Добре де… Сара, мога ли да ти отнема Джаред за следобеда, докато си на работа? Ще отидем в парка — само двамата с него. Какво мислиш?

— Ами… добре — каза тя не много убедено.

— Да?! — изкрещя Джаред. — Благодаря ти, мамо!

— Добре. Но обещай ми, че ще бъдеш внимателен. Не искам отново да се случи нещо с главата ти.

— Стига си се безпокоила — каза Джаред.

— Просто внимавай.

Късно през нощта телефонът иззвъня. Стресната от тревожен, неспокоен сън, Сара вдигна слушалката.

— Шибаш ли се в момента с онзи?

— Моля?

— Попитах те, шибаш ли се в момента. Пред очите на сина ми.

— Питър, ти си пиян… — простена Сара и прекъсна разговора.

Няколко секунди по-късно телефонът отново иззвъня.

— Мислиш, че можеш да го държиш само при себе си през цялото лято ли? — изкрещя Питър. — Решението на съда не е такова. Мога да го взимам през уикендите. Да не си мислеше, че няма да те намеря, а?

— Виж, Питър, според мен си пил прекалено много. Нека поговорим сутринта, когато поизтрезнееш…

— Смяташе, че ще ти се размине, а? Е, имам новини за теб. Идвам да видя сина си!

— Чудесно — каза Сара. Не виждаше смисъл да се разправя. — Ела да го видиш.

— Той е малкото ми момче… Няма да ти позволя да ми го отнемеш…

И прекъсна разговора.

В малък апартамент на една пряка разстояние Бауман внимателно слушаше репликите по телефона.

Чудесно. Ела да го видиш.

Той е малкото ми момче. Няма да ти позволя да ми го отнемеш.

Бившият съпруг на Сара прекъсна разговора, след което и Сара затвори, а накрая и Бауман, силно заинтригуван, също сложи слушалката на вилката.

Хората казват по телефоните неща, които не би трябвало да изричат, дори и най-подозрителните хора, даже професионалистите, който много добре знаят какво може да се направи с телефоните в наши дни. Личните разговори на Сара понякога бяха полезни за Бауман, но служебните бяха много по-информативни.

Бауман чуваше всичко, което Сара казваше по телефона, още от деня, когато легнаха за пръв път. Бившият й съпруг се обади веднъж. Обадиха се и няколко нейни приятелки от Бостън, но тя като че ли нямаше много приятели. Решеше ли сама да използва телефона, това най-често бе по работа. Джаред водеше дълги, безсмислени, тривиални разговори с няколко от приятелите си, но Бауман никога не си губеше времето да го слуша.

Когато Лио Краснер се върна в апартамента си, телефонният му секретар вече беше записал няколко обаждания в отговор на бележките, които бе разлепил преди не повече от половин час. Той изчака докъм средата на следобеда и се натрупаха общо осемнайсет позвънявания от секретарки и други служители (шестнайсет жени и двама мъже) на „Манхатън Банк“.

Едно по едно той отговори на всички обаждания.