Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Още не беше съмнало и той се опита по звездите да познае посоките, но беше доста бос в астрономията. Тогава забеляза, че половината небе изглеждаше по-светло от другата половина — там беше центърът на града. В тъмнината му беше невъзможно да се ориентира, той тръгна наслуки, като смяташе да е на север. Вероятно онова, което скоро остави зад гърба си, беше малка горичка и ето, пред него се бялнаха пететажните «хрушчовски» блокове. Отнякъде се чу пърпорене на двигател, той се завтече към шума, значи наблизо има път и разбра, че вече е стъпил на него; неасфалтиран, насечен от коловози, пътят правеше остър завой, иззад който светнаха фарове на приближаващ камион. Турецки се дръпна, но загуби равновесие, искаше да отскочи от камиона, но не успя: нещо го блъсна, завъртя го, отхвърли го встрани и той се вкопчи и се държеше за въздуха, докато съзнанието не го напусна.

17 август, събота

Водата нежно го прегръщаше, люлееше го на повърхността си, спускаше го към дъното, той дишаше леко и свободно и нищо не смущаваше живота му в тази приятна прохлада. Но постепенно ставаше по-топло, водата вече не беше толкова гладка — отначало стана пухкава, после грапава, накрая бодлива, започна да шумоли, да му пречи. Той се опита да отвори очи и го блъсна вълна от болка и жар. Вече нямаше никакво съмнение, че се е върнал в този свят, който се беше опитал да го отхвърли завинаги.

— Като дойде на себе си, веднага ме извикайте. Гледайте да разберете името му. За да уведомим близките.

— Нали няма да умре, Давид Лвович? Толкова е млад…

— Ще знам със сигурност едва след подробните изследвания и рентгена.

«Няма да умра, вече не съм умрял!» — искаше да извика Турецки, обаче още не чувстваше езика и устните си. Надви болката и отвори очи, но успя да види само тясна ивичка светлина, която веднага изчезна: вратата за коридора се затвори. Значи е болен. Кога и от какво се е разболял? Коя дата сме днес? Колко време е бил в безсъзнание? Извърна очи встрани и видя голям кръст на тъмен фон. Часовникът на стената показва четири и петнадесет. Но какво е — ден или нощ? Това не е кръст, това е рамката на прозореца. Вън отминава нощта. Много искаше да разбере какво има там, зад прозореца, долу, под бавно просветляващото небе. Повдигна се на лакът. Сякаш нажежено желязо се стовари върху рамото и главата му и той си спомни всичко, като че ли го видя на филм, прожектиран отзад напред: бесния камион, горичката, мръсната речица, смрадливия канал, татарите, Керим, затвора, Чуркин, Амелин… Не, още не е мъртъв, никак не иска да умира, но някой друг ужасно го желае. И този друг ще отиде или вече е отишъл в килията с изкъртената плоча, за да го убие, ще напише от името на Турецки предсмъртно писмо на лист с неговия, на Турецки, собственоръчен подпис. Не, вече нищо няма да напише, защото Турецки го няма в килията, значи ще го търси и ще го намери, понеже никак няма да е трудно: в затвора бързо ще разберат как се е измъкнал, къде тръбата излиза на повърхността и къде са го откарали след произшествието с камиона. Трябва незабавно да се измъкне от тази болница, тук не е затвор, трябва просто да стане и да си отиде, както е, с тази фланела шестдесета мярка, да стане от леглото и да си отиде.

Стигна до вратата като по палуба, подът се люлееше, стените сякаш щяха да се разпаднат, но той все пак успя да хване вратата за дръжката и я дръпна, но вратата си остана непокътната, а той се намери на пода, повлякъл и шкафчето на другото, празното легло.

Сестрата долетя със скоростта на светлината и със същата скорост излетя обратно, за да се върне след секунди със санитар, който имаше типичните за професията габарити. И той с лекота положи Турецки на леглото, шляпна възрастната сестра по дебелия задник и излезе. Сестрата нареждаше нещо, но Турецки не я чуваше, сърцето му щеше да изскочи от ужас: оттук не може да се измъкне.

— … Сега ще дойде докторът и ще направим рентген — като на малко дете обясняваше сестрата. — А сега да чуем имението…

— Саша! — изстреля Турецки и веднага съжали: «Тъп козел, защо си казваш името, тъп козел!» — Козлов. Александър!

— Козлов. Александър. И дата на раждане?

— Трийсет и първи декември хиляда деветстотин шейсет и пета година. — Малко си намали годините.

— Така. Сега адресчето?

Фантазията му се изчерпа и той дълго не можа да измисли друга улица освен «Фрунзенска», на която наистина живееше.

— Нищо, миличък, не се притеснявай, ако имаш телефон, ще се обадя на жена ти или на майка ти.