Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Един след друг се вмъкнаха в тръбата, младежът с фенерчето отпред, и пълзешком с лакти и колена поеха напред, като се охлузваха до кръв в грапавата повърхност. Тръбата постепенно се разширяваше, те вече не пълзяха, а напредваха на четири крака. Отначало тръбата беше водоравна, после, след като диаметърът й се увеличи още малко, се заспуска под лек наклон. Придвижването стана доста по-леко, но вонята тук беше още по-гадна, очите им сълзяха от амонячните изпарения, съзаклятниците на Турецки толкова се отдалечиха, че той едва различаваше мъждукането на фенерчето. Внезапно секна и тази слаба светлинка. Той усили крачка, почти се затича, приведен, с изпружени напред ръце — и с все сила се блъсна в преграда: на това място тръбата завиваше. Отново видя отпред светлинката, тръбата стана грамадна и можеше да се изправи в цял ръст, но някъде отстрани го удари отходна струя, той се хвърли напред — от другата страна течеше не струя, а цял водопад от изпражнения или химически отпадъци. Пристъпяше до глезените в тази гадост, хлъзгаше се по дъното и внимаваше да не изпусне торбата, наложи се да намалява темпото, краката го носеха устремно напред, очите, разяждани от парите на кой знае какви съединения, вече не виждаха нищо, струваше му се, че още метър, и няма да издържи повече в това зловоние, от което всяка секунда щеше да загуби съзнание. Идеше му да извика: «Момчета, малко да си починем», повтаряше си тези думи наум и това още повече го затрудняваше. Тогава започна да си говори на глас: «Никаква почивка, скоро ще свърши, никаква почивка.» Гласът му кънтеше от приглушеното ехо и заглъхваше някъде далече назад. Тогава в паметта му изплуваха други гласове, неговият и гласът на Бабаянц, когато водеха онзи нелеп диалог:

«Бабаянц: Турецки? Здрасти. Слушай, приятел, трябва да привършим Зимарин. Той се е спотаил, но нали го познавам, вече е надушил нещо.

Турецки: Отива си той на вилата, а на прелеза го причакват с калашници и се прицелват.

Бабаянц: Много си лекомислен, Сашка. Може ли да им се доверим за такова нещо? Трябва да сме сигурни. Ти си единственият.

Турецки: Искаш аз да го направя — а?

Бабаянц: Непременно. Ти знаеш разни хватки, самбо, какво ли не. Трябва да го спипаш някъде натясно.

Турецки: С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме.

Бабаянц: Какво предлагаш?

Турецки: Ще ни трябва пушка с оптически мерник.

Бабаянц: Ти имаш ли?

Турецки: Да. Окей, да побързаме, докато не е научил за…

Бабаянц: Знам, знам. За бележника на Татяна Бардина, че ти си го взел.

Туреики: Иначе всички следи ще водят към мен.

Бабаянц: Кой е твоят кандидат за главен?

Турецки: Меркулов.

Бабаянц: Точно така. Наш човек. Меркулов винаги ще ни прикрива, както и досега. Ще дойда при теб в неделя. Всичко ще уговорим.»

Тъпак! Надали по целия свят има по-голям тъпак от теб, Турецки! Не би могъл да гарантира за точността, но вече знаеше как беше монтирана тази глупост на записа. «Ще ни трябва пушка с оптически мерник… Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата. Трябва да отида при китаеца…» И малко преди това: «Направо ми идеше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще оцелее, а аз ще го излежавам… — Искаш аз да го направя, а, Лера? През ум да не ти минава. Няма ли по-лесни начини, развод например?» И после: «Гледал ли си го? — За полицаите — да. — Разкажи ми го!»

Потресе го, разтърси го откритието, злоба към самия себе си, невъзможност да разбере: защо им е било нужно всичко това. Решението беше някъде съвсем наблизо, но още не успяваше да стигне до него, трябваше да продължава напред, спасението му беше в това придвижване.

Колко километра е минал — два? пет? сто? Но той вървеше, отдавна загубил от очи съучастниците си, броеше крачките: двеста и трийсет… триста и единайсет… петстотин и шейсет… докато не усети, че вече не върви в слузта, а във вода, водата задържа крачките и улеснява движението му, водата се вдига все по-високо, мокри гърдите му, зловонният въздух не може да напълни дробовете му. Накрая водата изпълни цялата тръба и той трябваше да плува, да се бори с водата, която изтикваше и тласкаше тялото му нагоре, притискаше го до горната част на тръбата и той плуваше, гребеше с една ръка, а с другата си стискаше носа. С нечовешки тласъци на цялото тяло — един, втори, трети — накрая се освободи от тази тръба-затвор и се отпусна — водата го беше изнесла на свобода.

Той се отпусна по гръб, разпери ръце и малката рекичка кротко го носеше по течението си. Така плува петдесет минути, но изведнъж се сети — трябва да плува срещу течението, не към града, а обратно, колкото може по-далече от злото, което този град таеше в себе си. Течението не беше силно, водата ставаше все по-чиста и по-студена, бреговете се сближиха, стана съвсем плитко и Турецки се измъкна на брега. Свали анцуга, хвърли го във водата и макар че зъбите му тракаха от студ, отново влезе в реката, дълго търка тялото си с пясък, направи тридесетина упражнения за загряване и си сложи собствените риза, дънки и маратонки.