lovech - Kolekcionerut na kosti

Тами Джийн Колфакс продължи да плаче и да плаче... Чу ново тропане. После далечен рев, много слаб. И ѝ се сто­ри през сълзи, че черното око най-сетне ѝ намигна.

5.

- Ето как стоят нещата - заяви Линкълн Райм. - Трябва да открием жертвата до три часа.

- Няма искания за откуп - допълни Селито и се извър­на, за да отговори на клетъчния телефон.

- Джери - обърна се Райм към Банкс, - разкажи им накратко за сутрешното убийство.

Линкълн Райм отдавна не беше виждал толкова много хора в стаята си. О, след нещастието много често се отбиваха приятели, без предварително да го уведомят (бяха сигурни, че ще го намерят вкъщи), но той не ги окуражаваше да идват отново. Бе престанал да вдига и телефона и постепенно по­тъна в самота. Прекарваше времето си в писане на книгата или в четене. Когато и това му омръзна, се насочи към виде­окасети под наем и слушане на музика. После заряза и виде­ото и с часове съзерцаваше репродукциите на картини, ко­ито болногледачът грижливо бе залепил с тиксо на стената пред леглото му. После и това му писна.

Самота.

Само това желаеше, а сега толкова му липсваше.

Из стаята крачеше набитият Джим Полинг. Лон Селито водеше разследването, но такъв сложен случай изискваше участието на висш офицер и Полинг се съгласи да им помог­не. Случаят бе бомба със закъснител, така че началникът и заместниците му се зарадваха, че той ще поеме отговорност­та. Бяха специалисти по измъкването от сложни ситуации и когато журналистите ги нападнеха с въпроси, просто щяха да посочат Полинг. Райм не си представяше защо някое чен­ге доброволно ще се заеме с такава мръсна работа.

Полинг бе странна птица. Беше излязъл от Северния учас­тък на Манхатън като най-способния детектив от отдел „Убий­ства“. Бе известен със сприхавия си нрав и си навлече доста неприятности, след като застреля един невъоръжен заподозрян. Но като по чудо беше успял да спаси кариерата си, като залови Шефърд, полицаят сериен убиец, заплетен случай, при който бе ранен и Райм. Това му спечели капитанския пагон и го тласна към характерните промени за скучния живот на висшето об­щество: смени джинсите и якетата „Сиърс“ с костюми „Брукс брадърс“ (сега носеше всекидневен тъмносин „Калвин Клайн“) и започна да се изкачва по йерархичната стълбица към облицо­вания с плюш ъглов кабинет на „Полис плаза“ 1.

Друг офицер, с къса подстрижка, мускулест, стоеше об­легнат до една близка маса. Бо Хауман бе капитан и началник на Силите за бързо реагиране към нюйоркската полиция.

Селито затвори мобилния телефон точно когато Банкс завършваше експозето си.

- Братята Харди бяха.

- Открили ли са нещо ново за таксито? - попита Полинг.

- Не, още тъпчат на едно място.

- Някакви сведения да е спала с някого, с когото не е трябвало? Някой любовник психар?

- Не, никакви любовници. Срещала се е от време на време с мъже. Но никакви стабилни връзки.

- И все още няма искания за откуп? - осведоми се Райм.

- Не.

На входната врата се позвъни. Том слезе да отвори.

Райм извърна глава към приближаващите се гласове.

След малко болногледачът въведе една униформена полицайка. Отдалеч изглеждаше много млада, но когато се приближи, Райм установи, че е на тридесет или малко пове­че. Бе висока и притежаваше онази характерна красота на манекенките от модните списания.

Съдим за другите, както съдим за себе си: след нещасти­ето Линкълн Райм рядко оценяваше хората по физическите им качества. Огледа тялото ѝ, стройните ѝ бедра, яркочерве­ната коса. Ако някой друг я погледнеше, би си казал: „Каква мацка!“, но на Райм тя не направи никакво впечатление. Той забеляза само погледа ѝ.

Не изненадата (очевидно не я бяха предупредили, че е па­рализиран), в очите ѝ имаше нещо друго. Изражение, което не бе виждал преди. Като че безпомощното му състояние я из­пълваше с облекчение. Точно обратно на реакцията на пове­чето хора. Тя прекоси стаята, като видимо си отдъхна.

- Полицай Сакс? - попита Райм.

- Тъй вярно - отвърна тя, като се сдържа точно преди да му протегне ръка. - Детектив Райм, предполагам.

Селито я представи на Полинг и Хауман. Явно бе слушала за тези двамата, защото в очите ѝ отново пролича напрежение.

Потопи се в стаята, прахта, сумрака. Загледа се в един от постерите с репродукции на картини, които бе паднал под масата, полунавит от единия край. „Нощни птици“ от Еду­ард Хопър. Самотни хора около масата в късна нощ. Той последен се бе откачил от стената.