lovech - Kolekcionerut na kosti

- Това не е номер на страница - Райм вдигна вежди. Двамата детективи все още нищо не разбираха. - Помислете логично! Единственият смисъл да оставя улики е, ако иска нещо да ни каже. Ако случаят е такъв, 823 е нещо повече от прост номер на страница, защото не се разбира от коя книга е. Просто това не е номер на страница.

Настъпи тишина.

Райм продължи, отчаян от недосетливостта им:

- Това е дата ! Осми месец, двадесет и трети. Двадесет и трети август. Нещо ще се случи днес в три. Сега да вземем снопчето влакна. Това е азбест.

- Азбест ли?

- Вижте доклада, формулата. Това е амфибол. Силици­ев двуокис. Азбест . Не разбирам защо му е на Перети да го праща на фБР. И така. Намираме азбест по трасето на же­лезницата, където няма как да е попаднал. И имаме болт със силно ръждясала глава, но абсолютно чиста резба. Значи е стоял някъде доста дълго време и едва наскоро е бил отвит.

- Може да е излязъл от пръстта, докато е копал гроба - предположи Банкс.

- Не. В центъра на града основната скала е близо до повърхността, което означава, че и подпочвените води са на малка дълбочина. Почвата между Тридесет и четвърта и Харлем съдържа достатъчно влага, за да окисли желязото за бро­ени дни. Ако беше лежал под земята, болтът щеше да е на­пълно ръждясал, а не само главата. Не, бил е отвит отнякъ­де, занесен на сцената на престъплението и оставен нарочно. И този пясък... Хайде, какво ще прави бял пясък покрай же­лезопътната линия в централен Манхатън? Почвата там съ­държа каолин, тинести наноси, гранит и глина.

Банкс отвори уста, но Райм го прекъсна още преди да заговори:

- Какво правят всички тези улики заедно? О, убиецът се опитва да ни каже нещо. Мога да се обзаложа. Банкс, как­во стана с вратата към тунела?

- Прав бяхте. Открихме вход на около тридесет метра на север от гроба. Вратата е разбита отвътре. Бяхте прав и за следите. Никакви. Също не се виждат и следи от гуми.

Снопче мръсен азбест, болт, скъсан вестник...

- Местопрестъплението? - попита Райм. - Отцепен ли е районът?

- Освободен е.

Линкълн Райм, инвалидът с мощни дробове, издиша шумно, отвратен:

- Кой е допуснал тази грешка?

- Не знам - отвърна неубедително Селито. - Може би началникът.

Перети, ясно.

- Значи ще трябва да се задоволим с каквото имаме.

Каквито и улики имаха за похитителя или за бъдещите му намерения, те бяха или в доклада, или загубени завинаги, смачкани от полицаи, зяпачи и железопътни работници. Под­готвителната работа - отцепване на района около местоп­рестъплението, разпитване на свидетели, оглеждане за ули­ки, стандартна детективска работа - бе извършена през пръс­ти. На местопрестъплението трябва да се работи светкавич­но. И Райм бе уволнил доста техници, които не действаха достатъчно бързо за изискванията му.

- Перети лично ли се зае със сцената?

- Перети с пълен детективски екип.

- Пълен екип ли? Какво означава „пълен екип“?

Банкс отвърна:

- Осем фотографи, четирима специалисти по отпечатъ­ци. Осем детективи. Един съдебен лекар.

- Осем детективи?

Правени са изследвания върху работата над местопрестъпления. Най-ефективният екип за убийство се състои от двама души. Когато човек е сам, може да пропусне нещо, когато са трима или повече, пропускат много повече неща. Линкълн Райм винаги бе работил на местопрестъпленията сам. После пускаше специалистите по отпечатъци и фотог­рафите, но винаги обхождаше мястото сам.

Този Перети! Райм бе назначил младия син на богат по­литик преди седем-осем години и той се беше проявил като добър детектив. Оглеждането на места на убийства се смята за много престижна работа и за нея се чака доста дълго вре­ме. На Райм му доставяше перверзно удоволствие да разко­лебава кандидатите, като им показва „семейния албум“ - снимки на някои особено отвратителни убийства. Някои по­лицаи пребледняваха, други се захилваха объркано. Трети му връщаха албума с вдигнати вежди, като че да попитат: „Е, и?“ Точно тези назначаваше Линкълн Райм. Перети бе един от тях.

Селито му беше задал някакъв въпрос. Гледаше го нас­тойчиво. Повтори:

- Ще поработиш с нас над случая, нали, Линкълн?

- Да работя с вас? - Райм се изсмя. - Не мога, Лон. Не. Само ти подхвърлям няколко идеи. Това ти стига. Том, пови­кай Бъргър.

Вече съжаляваше, че отложи срещата си с лекаря. Може би все още не беше късно. Мисълта да изчака още един или два дни му бе непоносима. Понеделник... Не искаше да уми­ра в понеделник. Струваше му се прекалено делнично.