lovech - Kolekcionerut na kosti

Райм вдигна рамене. През годините, като началник на ЦСО, бе научил толкова за града, колкото и за разследване­то на убийства. История, политика, геология, социология, ин­фраструктура. Започна да обяснява:

- Криминологията не съществува сама за себе си. Кол­кото повече знаеш за заобикалящия свят, толкова повече не­ща можеш да използваш...

Усети нотка на ентусиазъм в гласа си и замълча внезапно.

Хвана го яд, че са го подмамили толкова лесно.

- Хитро работите, доктор Бъргър.

- О, хайде. Наричайте ме Бил, ако обичате.

Райм не смяташе да се остави да го изиграят.

- Слушал съм го и преди. Да взема голям празен лист хартия и да напиша всички причини, поради които искам да се самоубия. После да взема друг голям празен лист и да напиша всички причини, поради които искам да живея. Идват ми на ум изрази като „полза за обществото“, „инте­ресен живот“, „предизвикателство“. Големи думи. Но не струват и пукната пара. Освен това не мога да хвана моли­ва.

- Линкълн - продължи спокойно Бъргър, - длъжен съм да се уверя, че сте подходящ кандидат за програмата.

- „Кандидат“, „програма“, стига с тези евфемизми. Док­торе, решил съм вече. Искам да го направя днес. Сега.

- Защо днес?

Райм погледна отново плика и бутилката:

- Защо не? Коя дата е днес? Двадесет и трети август? Не по-лош за умиране от всеки друг ден.

Лекарят поглади тънките си устни:

- Трябва да поговоря с вас, Линкълн. Ако се убедя, че наистина искате да продължите...

- Искам - потвърди Райм и усети колко неубедително звучат думите, ако не са придружени от жестове. Как само му се щеше да хване ръката на Бъргър или да вдигне умоли­телно длани.

Без да иска разрешение, Бъргър извади пакет „Марлборо“ и запали. Извади сгъваем метален пепелник от джоба си и го разгъна. Кръстоса хилавите си крака. Приличаше на ня­какво надуто студентче в престижен университет.

- Линкълн, разбирате какъв е моят проблем, нали?

Естествено, че разбираше. Затова Бъргър бе тук и за­това останалите лекари бяха отказали да „свършат рабо­тата“. Ускоряването на неизбежна смърт е друго нещо: поч­ти една трета от докторите предписват смъртоносни дози лекарства на пациенти, които така и така ще умрат. Съ­дебните власти обикновено си затварят очите за такива лекари, освен ако не се хвалят наляво и надясно с деяни­ето си.

Но паралитик? Полупаралитик? Инвалид? О, това е съв­сем различно. Линкълн Райм бе на четиридесет години. Диша­ше без помощта на апарати. Можеше да доживее до осемдесет.

- Ще бъда откровен, Линкълн. Трябва също да се уверя, че не е клопка.

- Клопка?

- Съдебните власти. И друг път са ми залагали капани.

Райм се засмя:

- Главният прокурор на Ню Йорк е доста зает човек. Няма да си губи времето с инвалиди и привърженици на ев­таназията.

Погледна разсеяно доклада от сцената на убийството:

„... На три метра в югозападна посока от жертвата вър­ху малка купчинка бял пясък е намерен сноп влакна, приб­лизително шест сантиметра в диаметър, бели на цвят. Влак­ната са изследвани с дисперсионен рентгенов апарат и хи­мическият им състав е установен като X 2Y 5(Si,Al) 80 22(0H)2 Наоколо не е намерен вероятен източник и влакната не са конкретизирани. Изпратена е проба за анализ в лаборато­рията на ФБР.“

- Просто трябва да внимавам - продължи Бъргър. - Се­га се занимавам само с това. Отказах се напълно от ортопе­дията. Това е нещо повече от обикновена работа. Решил съм да посветя живота си да помагам на другите.

„На около седем сантиметра от влакната са намерени две парчета хартия. Едното е изрезка от вестник с цифрите „15:00“, шрифт „Таймс роман“, мастилото е като при фи­нансовите издания. Другото парче, изглежда, е ъгълче от страница на книга с номер 823. Шрифтът е гармонд, а хар­тията е гланцирана. При изследванията с АИС и нинхидрин не се намериха никакви отпечатъци... Конкретизирането не­възможно.“

Няколко неща озадачиха Райм. Първо, влакната. Защо Перети не е определил от какво вещество са? Това бе оче­видно. И как двете улики - влакната и хартийките - са се озовали на едно място? Тук имаше нещо гнило.

- Линкълн?

- Извинявайте.

- Казвах, че вие не сте жертва на непоносими болки. Не сте бездомник. Имате пари, способности. Консултациите ви за полицията... така помагате на много хора. Ако решите, пред вас стои дълъг и продуктивен живот.

- Дълъг, да. Точно това е проблемът. Дълъг живот. - Писна му вече да се прави на послушен. - He искам дълъг живот. Много е просто.