lovech - Kolekcionerut na kosti

- Кажи вълшебната думичка.

- Том!

- Добре - младият болногледач вдигна ръце в знак, че се предава..

Райм хвърли поглед към масичката, където бяха стояли бутилката, шишенцето и найлоновият плик - толкова близо, но както всичко останало, извън обсега му.

Селито вдигна телефона, вирна глава, когато от другата страна на линията му отговориха. Представи се. Часовникът на стената показваше дванадесет и половина.

- Тъй вярно - прошепна страхопочтително детективът. „Говори с кмета“ - предположи Райм. - За отвличането на летище „Кенеди“. Говорих с Линкълн Райм... Тъй вярно, има някои идеи.

Детективът се приближи до прозореца, загледа соколи­те и се опита да обясни необяснимото на човека, който уп­равляваше най-тайнствения град на планетата. Затвори и се обърна към Райм:

- Кметът и началникът искат да се заемеш, Линк. Мо­лят те. Самият Уилсън.

Райм се изсмя:

- Лон, огледай се. Погледни мен ! Приличам ли ти на човек, който е в състояние да води разследване?

- Обикновено разследване, не. Но този случай не е мно­го обикновен, нали?

- Съжалявам. Просто нямам време. Онзи лекар. Лече­нието. Том, обади ли му се?

- Още не. След минутка.

- Веднага! Веднага му се обади!

Том погледна Селито. Излезе от стаята. Райм знаеше, че няма да се обади. Мръсник.

Банкс зачопли една зарастваща раничка от порязване със самобръсначка и измърмори:

- Само ни дайте някои насоки. Моля ви. Този убиец, сам казахте, че...

Селито му направи знак да млъкне. Продължи да гледа Райм.

„О, мръснико“ - помисли си Райм. Проклетата тишина. Как я мразим и бързаме да я запълним с думи. Колко прес­тъпници са направили самопризнания сред такава тягостна тишина. Двамата със Селито бяха добър екип. Райм разчита­ше уликите, Селито познаваше душите на хората.

Двамата мускетари. И ако имаше трети, той бе безприс­трастната наука.

Детективът премести поглед върху доклада от местоп­рестъплението:

- Линкълн, какво смяташ, че ще се случи днес в три часа?

- Нямам представа.

- Така ли?

„Евтин номер, Лон. Няма да мине.“

Накрая Райм каза:

- Ще я убие, жената от таксито. По някакъв особено неприятен начин, гарантирам. Нещо, което съперничи по жес­токост с това да бъдеш погребан жив.

- Господи! - промълви Том от прага.

Защо просто не го оставят на мира? Щеше ли да помог­не, ако им кажеше за болката във врата и раменете си? Или за отразената болка - много по-слаба, но и много по-жестока, - надигаща се от безчувственото му тяло? За ежедневно­то изтощение при най-малкото физическо усилие? За най-ужасното - необходимостта да разчита на някого другиго.

Дали да не им каже за комара, който бе влязъл в стаята предната вечер и бръмча около главата му цял час; Райм ед­ва не припадна от изтощение, докато мяташе глава, за да го пропъди. Накрая насекомото се настани на ухото му и Райм го остави да смуче. Защото само тази част от тялото си мо­жеше да чеше във възглавницата.

Селито вдигна вежди.

- Добре - въздъхна Райм. - Но само за днес. Само един ден. Край.

- Благодаря, Линк. Много сме ти задължени. - Селито пре­мести стола си до леглото и кимна на Банкс да направи същото.

- Сега. Кажи какво мислиш. Каква игра играе този мръсник?

- Не толкова бързо. Аз не работя сам.

- Честно условие. Кого искаш в екипа?

- Един техник от ЦСО. Най-добрия в лабораторията, искам го тук с основните уреди и инструменти. И няколко души от Тактическия отдел, от Силите за бързо реагиране. А, и няколко телефона.

Райм хвърли поглед върху бутилката уиски на масичка­та. Спомни си за брендито на Бъргър. В никакъв случай ня­маше да се самоубие с такава помия. Последното му питие щеше да е или шестдесетгодишно „Лагавулин“, или „Макалан“, отлежало десетилетия. Или - защо не? - и двете.

Банкс измъкна мобилния си телефон:

- Какви линии ще желаете? Само...

- Кабелни. .

- Тук?

- Разбира се, че не.

- Иска някой да води разговорите вместо него - обясни Селито. - От Управлението.

- Аха.

- Обади се в централната сграда - нареди Селито. - На­карай ги да ни дадат трима-четирима диспечери.

- Лон - попита Райм, - кой извърши подготвителната работа тази сутрин?

Банкс отвърна през смях:

- Братята Харди.

Погледът на Райм моментално изгони усмивката от ли­цето му.

- Детективи Бединг и Сол, сър - поправи се бързо мла­дежът.

Селито също се ухили:

- Братята Харди. Всички ги наричат така. Не ги позна­ваш, Линк. От Специалния отряд за разследване на убийства са.

- Много си приличат - обясни Банкс. - И говорят мал­ко смешно.