lovech - Ubiyte Raym

— Наскоро ми идваха на гости.

Люси отново се засмя:

— Май съм си направила прибързани заключения. Значи идвате от Ейвъри? От медицинския център?

— Да.

— И Лидия Джонсън работи там.

— Така ли? Не знаех.

В съзнанието на Люси нахлуха спомени. Някои бяха ра­достни, други искаше да забрави. Не беше сигурна дали иска да ги сподели Амелия. Каза само:

— Затова толкова искам да я спася. Преди няколко годи­ни имах здравословни проблеми и Лидия се грижеше за мен. Много добър човек е.

— Ще я спасим - увери я Амелия.

Вече се движеха по-внимателно. Клопката ги беше упла­шила. Жегата бе непоносима. Джеси извади бутилка вода. Пиха един след друг, без дори да си правят труд да бършат гърлото.

— Каква операция ще правят на приятеля ти? - попита Люси. - Нещо, свързано със... състоянието му ли?

— Да.

— Не си много въодушевена...

— Не вярвам да има подобрение.

— Защо тогава се подлага на нея?

— Има шанс да му помогне - обясни Амелия. - Макар и нищожен. Става дума за нов метод.

— Но ти не искаш да се оперира?

— Не, не искам.

— Защо?

Амелия се замисли.

— Защото може да умре. Или състоянието му да се влоши - изрече бавно.

— Как може да има по-лошо състояние?

— Може да изпадне в кома от упойката. Да загуби способ­ността да диша сам. Да говори.

— Обсъждали ли сте това?

— Да.

— Той обаче е упорит, така ли?

— Да.

Люси кимна:

— Отдалеч му личи, че е твърдоглав.

— Меко казано!

Изведнъж нещо в храстите изпращя. Докато Люси извади оръжието си, Сакс вече бе насочила револвер към една дива пуйка, която изскочи от гъсталака. Четиримата се усмихна­ха, но скоро облекчението им отново отстъпи място на тре­вогата.

Прибраха оръжията си и продължиха мълчаливо.

Хората реагираха по различен начин пред Линкълн Райм.

Едни започваха с добродушни шеги за инвалиди и паралитици.

Други, като Хенри Давет, изобщо не обръщаха внимание на недъга му.

Трети реагираха като Бен - правеха се, че не го виждат, и копнееха час по-скоро да се махнат от погледа му.

Точно тези третите бяха най-омразни на Райм - отноше­нието им му напомняше колко е по-различен от другите. Се­га обаче нямаше време да се занимава с поведението на вре­менния си асистент. Гарет завличаше Лидия все по-дълбоко и по-дълбоко в пущинака, а Мери Бет можеше всеки момент да умре от задушаване, жажда или загуба на кръв.

Джим Бел влезе в стаята и викна:

— Има добри новини от болницата. Ед Шефър прошеп­нал нещо на една от сестрите. После отново загубил съзна­ние, но аз го приемам като добър знак.

— Какво е казал? Нещо за картата в бараката ли?

— Казал е нещо като „важно“ и „олива“.

Бел се приближи до картата. Посочи една местност на изток от Танърс Корнър:

— Това е вилна зона. Едно от пътчетата се казва Олив стрийт, но се намира на юг от Стоун Крийк. Да кажа ли на Люси и Амелия да проверят?

Пак вечното противоречие: веществените доказателства срещу показанията на свидетели. За Райм спор нямаше.

— Да останат, където са - отсече той. - На север от реката.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре - съгласи се неохотно шерифът.

Телефонът иззвъня и Райм го включи с бързо движение на безименния си пръст.

Гласът на Сакс прозвуча в слушалките:

— Райм, намираме се на място, където се пресичат чети­ри-пет пътеки, не знаем накъде да тръгнем.

— И аз не знам, Сакс. Ще се опитаме да поработим още по уликите.

— От книгите не можеш ли да измислиш нещо?

— Не, но са много интересни - доста сериозно четиво за шестнайсетгодишно момче. По-умен е, отколкото си мислехме. Къде точно се намираш, Сакс? Бен, иди, ако обичаш, при картата.

Сакс отново поиска мнението на останалите от отряда, след това заговори на Райм:

— На около шест километра на североизток от мястото, на което пресякохме Стоун Крийк, почти по права линия.

Райм повтори думите ѝ на Бен, който постави ръка на кар­тата. Квадрант Ж-7.

Близо до дебелия му пръст Райм забеляза някакво правоъгълниче.

— Бен, какво е това?

— Мисля, че е никаква стара кариера.

— О, Господи!

— Какво има?

— Защо, по дяволите, никой не ми е казал, че наблизо има кариера?

Бен сведе виновно очи; явно приемаше упрека лично.

— Ами аз...

Райм не го слушаше. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да се досети, нали Давет говореше, че много хора изкарвали препитанието си с добиване на варовик. Как ина­че да го добиват освен в кариери? Райм веднага трябваше да попита. А и нитратите не бяха от самоделна бомба, а от ди­намита, с който са разбивали скалите.