lovech - Ubiyte Raym

Телефонът ѝ завибрира. Беше изключила звука, тъй като се приближаваха до престъпника.

— Сакс, къде сте? - чу се гласът на Райм.

— На ръба на кариерата - прошепна тя.

— Има ли някой?

— Току-що дойдохме. Засега не се вижда нищо подозри­телно. Тъкмо започваме претърсването. Всички постройки са сринати до основи, не виждам къде може да се скрие. Има обаче много удобни места за клопки.

— Сакс...

— Какво има, Райм?

Загриженият му глас я тревожеше.

— Има още нещо. Току-що получих резултатите от ДНК-анализа на салфетката, която намери тази сутрин.

— И?

— Спермата е на Гарет. Кръвта е на Мери Бет.

— Изнасилил ли я е?

— Внимавайте, Сакс, но не се бавете. На Лидия не ѝ оста­ва много време.

Лидия се криеше в тъмна, мръсна стаичка, някогашен склад за зърно. Ръцете ѝ все още бяха вързани зад гърба, виеше ѝ се свят от жегата и обезводняването. Това бе първото скривали­ще, което намери, след като избяга от Гарет. Когато се вмък­на и затвори вратата, десетина мишки се разбягаха в краката ѝ и тя мобилизира цялата си воля, за да не запищи.

Стъпките на Гарет се чуваха някъде навън заедно с постоянното стържене на воденичния камък.

Обхвана я паника и започваше да съжалява, че му е избя­гала. Само че вече нямаше връщане назад. Не можеше да се предаде. Беше му причинила болка и той щеше да ѝ отмъсти, ако я хване. Може би дори щеше да я убие. Не ѝ оставаше друго, освен да избяга.

Тя погледна през една пролука на вратата и се заслуша вни­мателно. Чу стъпките му в съседната стая, мърмореше си не­що и отваряше вратите на другите складови помещения. Бе­ше се надявала да помисли, че е избягала навън, но той оче­видно знаеше, че не е успяла, и я търсеше в сградата. Реши да не стои повече в склада. Гарет скоро щеше да я намери. Из­мъкна се от скривалището си и безшумно влезе в съседната стая. Единственият изход оттам бе стълбището за втория етаж. Тръгна нагоре. Задъха се. Едва пазеше равновесие.

Момчето се обади от коридора:

— Заради теб ме ухапа! Боли!

„Да те беше ухапала по окото или между краката - по­мисли си тя. - Върви по дяволите, сополанко такъв!“

Той затропа из стаята под стълбището. Лидия чу пъшкането му. Стори ѝ се дори, че го чува как пука кокалчета.

Отново я обхвана страх. Зави ѝ се свят.

Стаята на горния етаж беше голяма и многобройните ѝ прозорци гледаха към изгорялата част на воденицата. Има­ше само една врата. Лидия я отвори и се озова в мелничното помещение. Зъбните колела бяха ръждясали и двата големи воденични камъка в средата на помещението не се движеха. Явно звукът, който се чуваше, бе от колелото, което се вър­теше бавно от водата. Лидия забеляза дълбока, тясна яма, напомняща кладенец. Дъното ѝ не се виждаше. В нея се из­ливаше ръждивожълтата вода от водното колело и сигурно оттам се връщаше в реката.

— Стой! - изкрещя Гарет зад гърба ѝ.

Тя се стресна. Обърна се. Той стоеше на вратата. Гледа­ше я с широко отворени очи и притискаше ръката си, върху която се виждаше голяма синкава подутина.

— Заради теб ме ухапа - изръмжа. - Накара ме да я убия. Сега е мъртва! Не исках да го правя, ти ме принуди! Връщай се в стаята! Ще ти завържа и краката. - И тръгна към нея.

Тя погледна скулестото му лице, гъстите му вежди, широ­ките му длани, гневните му очи. През съзнанието ѝ запрепускаха образи: умиращ от рак пациент; момчето, което хрупа лакомо чипс; гнусната стоножка; пущинака навън; самотни­те ѝ нощи, докато чакаше приятелят ѝ да се обади; цветята, които бе оставила в Блакуотър Ландинг, въпреки че май изоб­що не искаше да ги носи...

Това ѝ дойде много.

Лидия спокойно се отдръпна от Гарет, мина покрай воде­ничните камъни и се хвърли в бездънната яма.

Кръстчето на оптическия мерник сочеше рамото на чер­венокосата.

„Това се казва коса“ - помисли си Мейсън Жермен.

Двамата с Натан Грумър се намираха на едно възвише­ние над старата кариера на „Андърсън рок продъктс“, на сто­тина метра от малкия отряд.

Натан най-сетне стигна до заключението, което трябва­ше да си извади още преди половин час:

— Това няма нищо общо с Рич Кюлбо.

— Няма. Поне засега.

— Какво значи „поне засега“?

— Кюлбо е някъде наблизо. Заедно с Шон О’Сараян...

— Този нехранимайко е по-опасен от двама Кюлбовци.

— Няма спор. Харис Томъл сигурно също е с тях. Не зара­ди тях обаче сме тук.

Натан отново погледна полицаите и червенокосата.

— Явно. Защо се целиш в Люси с пушката ми?

Мейсън му я върна.

— Защото не съм си взел проклетия бинокъл. И не гледах Люси.