lovech - Ubiyte Raym

— Сакс, на около половин километър на запад от вас има изоставена кариера.

В слушалките се чу тих разговор. След това гласът на Сакс отново прозвуча ясно:

— Джеси я знае.

— Гарет е минал през нея. Не знам дали още е там, така че внимавайте. Може да не е поставил бомби, но е майстор на капаните. Обади се, като откриете нещо.

Сега, когато заветното желание на Лидия - да се скрие от жегата, най-сетне се бе сбъднало, тя огледа помещението, за което беше копняла, и го намери ужасяващо.

Похитителят ѝ ту крачеше нервно из стаята, ту поглежда­ше през прозореца, после сядаше, изпукваше с кокалчета, мър­мореше си, оглеждаше тялото ѝ, пак ставаше и започваше да крачи... По едно време забеляза нещо на пода, наведе се и го вдигна. Лапна го лакомо и го глътна. Лидия се зачуди дали не е било насекомо. Само от мисълта ѝ призля.

Продължаваше да седи със завързани ръце до стената. Помещението, в което се намираха, вероятно беше нещо като приемна за клиентите. Опушен коридор водеше към складовете и мелничните помещения. През пукнатините на стените се процеждаше ярка слънчева светлина и Лидия си представи, че ангелът ѝ пазител слиза на земята. Забеляза нещо оранжево. Присви очи и различи няколко пакета бис­квити и чипс. Имаше и бутилки минерална вода. Не ги бе­ше видяла, когато влизаха.

Защо му беше всичката тази храна? Колко време смята­ше да я държи тук? Твърдеше, че ще останат само за през нощта, но тук имаше провизии за месец. Дали не смяташе да я държи по-дълго време?

— Добре ли е Мери Бет? - попита тя. - Да не си ѝ напра­вил нещо?

— Не би ми хрумнало дори!

Каза го, без да се замисли, и на Лидия ѝ се стори, че е репетирал отговора. Тя отново загледа слънчевите лъчи, ко­ито се процеждаха през процепите. Отнякъде се чуваше леко стържене - вероятно от въртящия се воденичен камък.

— Отведох я само защото исках да я предпазя - продължи да рецитира Гарет. - Тя сама искаше да се махне от Танърс Корнър. На морето много ѝ харесва. На кого няма да му ха­реса?

Беше нервен. Бързо разкъса един плик с чипс. Изяде ла­комо няколко шепи. Дъвчеше бързо, от устата му падаха тро­хи. Подаде пликчето на Лидия:

— Ако си гладна, да ти вържа ръцете отпред?

Тя поклати глава. Едва се сдържаше да не повърне.

Той изпи цяла кутия кока-кола на един дъх. След това про­дължи да яде.

— Воденицата изгоря преди две години - обясни ѝ. - Не знам кой я запали. Харесва ли ти звукът от камъка? Готин е. Колелото се върти. Напомня ми за една песен, която ми пе­еше татко: „Върти се голямо колело...“

Той натъпка още чипс в устата си, без да спира да говори. Известно време нищо не му се разбираше. Накрая преглътна и продължи по-ясно:

— ... ми харесва много. Седиш си нощем, слушаш цикади- те и жабите. Когато отивам към океана, винаги прекарвам нощта тук.

Той спря да говори и внезапно се втренчи в нея. Усещаше погледа му. Изведнъж скочи и клекна до нея.

Лидия едва не се задуши от вонята на пот. Очакваше да заопипва гърдите или бедрата ѝ.

Той обаче явно не се интересуваше от прелестите ѝ. От­мести един камък и вдигна нещо.

— Стоножка - обяви гордо.

Беше дълга и жълтеникавозелена на цвят. Лидия помис­ли, че всеки момент ще повърне. Страхуваше се, че момчето ще изяде гадината или ще накара нея да го направи.

— Много са чисти. Много ги харесвам - продължи той. Остави я да пълзи по ръката му. - Знаеш ли, те не са насеко­ми... Ако ги уплашиш, стават опасни. Индианците ги смачк­вали и намазвали с тях стрелите си. Когато стоножката е уплашена, такова... изхвърля отрова и така се спасява. Вра­говете налапват отровата и умират. Страхотно, а?

Той се замисли за минута, после пак се разпали:

— Точно това не харесвам във филмите за Пришълеца. Гледала ли си ги? Направо ме ядосват. Не е честно! Помис­ли само, хората нападнаха първи, не е ли така? Животните не им бяха направили нищо! По дяволите! Те просто бяха гладни. Как можем да ги обвиняваме, че са убили онези хора на космическия кораб? Как можеш да виниш някого само защото е останал верен на природата си?

Гарет полека-лека се успокои и продължи да наблюдава стоножката, която вече пълзеше към рамото му. Гледаше я по същия начин, по който Лидия наблюдаваше племенничката си: с умиление, радост, едва ли не с любов.

Обзе я паника. Знаеше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да се съпротивлява на Гарет, а да го предразполо­жи. Но това гадно животно, което пълзеше по тялото му, начина, по който пукаше кокалчетата на пръстите си, възпа­лената му кожа, влажните му, зачервени очи и трохите по брадичката му я изпълваха с отвращение.