lovech - Ubiyte Raym

Даде си сметка, че говори безсмислици и млъкна.

Райм отново погледна книгите.

— Том, би ли ми монтирал устройството за прелистване? Май остана в микробуса.

— Да, мисля, че е там - каза болногледачът.

— Надявам се да си го взел. Поръчах ти да го вземеш.

— Казах, че мисля, че е там. Ще ида да проверя.

Том излезе.

„Насекомите били и по-умни...“

Том скоро се върна с устройството за прелистване.

— Бен - извика Райм, - би ли ми подал най-горната книга?

— Тази ли? - Младежът посочи „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“.

— Да, сложи я върху устройството... ако обичаш.

Болногледачът показа на Бен как да постави книгата, пос­ле включи устройството към системата за управление.

Райм прочете първата страница, но не откри нищо инте­ресно. Помести леко безименния си пръст и устройството прелисти страницата.

11.

Гората ухаеше на смола.

Докато оглеждаше пътеката за клопки, Люси Кър си да­де сметка, че отдавна не са виждали следите на Гарет и Ли­дия. Тя махна, за да отпъди някакво насекомо, което ѝ се струваше, че пълзи по врата ѝ. Оказа се струйка пот. Това скитане я дразнеше. Вечер след работа и в свободното си вре­ме обичаше да излиза и да се грижи за градината си. Веднага щом се прибереше вкъщи, навличаше избелели шорти, фла­нелка и сини гуменки и излизаше в двора на светлозелената си къща, която Бъд с готовност ѝ бе приписал след развода. Там Люси грижливо поливаше и плевеше теменужките, крех­ките диви орхидеи и оранжевите камбанки. Почистваше лис­тата им от прах и им шепнеше, сякаш бяха децата, които някога бе сигурна, че ще има.

Понякога, забелязала някое напъпило цвете край пътя, тя спираше полицейската кола, изваждаше го и го занасяше в градината си. Познаваше всички растения, покрай които минаваха сега - бъз, див ориз, папур, чиито остри като ме­чове листа бяха по-високи от човек, вечерна иглика... Ето и едно паразитно растение, което се впива с корените си в съседните треви и смуче жизнени сокове. Люси му хвърли кратък поглед, после пак се съсредоточи върху земята пред краката си.

Пътеката вървеше нагоре по стръмен скалист хълм. Лю­си Кър го изкачи с лекота, но на върха спря. Не, тук имаше нещо нередно.

След нея се качи Амелия и също спря. После се появиха и мъжете. Джеси едва си поемаше въздух, а Нед, който бе до­бър плувец и турист, дори не се беше изпотил.

— Какво има? - попита Амелия.

— Няма логика.

— Кое?

— Гарет да е минал оттук.

— Нали вървим по пътеката, както ни каза господин Райм - обади се Джеси. - Това е единствената борова гора в райо­на. Следите на Гарет водеха насам.

— Така беше, но от три километра не сме ги виждали.

— Защо мислиш, че не е минал оттук? - поинтересува се Амелия.

— Гледай какво расте тук. Все повече и повече блатни треви. Става все по-блатисто. Хайде, разсъди логично, Дже­си. Къде ще отиде Гарет, ако е минал оттук? Вървим напра­во към Грейт Дизмал.

— Какво е Грейт Дизмал? - попита Амелия.

— Огромно блато. Най-голямото по Източното крайбре­жие - обясни Нед.

— Там няма нищо - обясни Люси. - Никакви къщи, ни­какви пътища. В най-добрия случай може да стигне до Вирд­жиния, но това ще му отнеме дни.

— А през този сезон трябва направо да се къпеш в препа­рат против комари, за да не те изядат жив - добави Нед Спото. - Да не говорим за змиите.

Сакс се огледа.

— Има ли къде да се скрият наоколо? Пещери? Изоставе­ни постройки?

— Няма пещери - отвърна Нед. - Може би има няколко стари бараки, но повечето вече са погълнати от блатата. Лю­си е права. Този път не води наникъде.

— Мисля, че трябва да се връщаме - заключи Люси.

Сакс не възрази.

— В боровата гора сме, Райм - каза по телефона. - Има пътека, но не се виждат следи. Люси твърди, че няма логика да е минал оттук. Казва, че на североизток имало само бла­та. Няма къде да отиде.

— Мисля, че е тръгнал на изток - каза Люси. - Или на юг, назад към реката.

— Може да е тръгнал към Милъртън - предположи Джеси.

Люси кимна.

— Това са две големи фабрики, които вече не работят. Собствениците преместиха дейността си в Мексико. Сега са банкова собственост. Има десетки изоставени постройки, в които може да се скрие.

Амелия предаде думите ѝ на Райм.

„Странен човек“ - помисли си Люси.

Нюйоркчанката послуша няколко секунди, после затво­ри.

— Линкълн каза да продължаваме - обяви тя. - Уликите не показват, че е тръгнал на юг.

— На юг и на запад да не би да няма борове? - тросна се Люси.