lovech - Profesionalistite

Тате... добре ли си?

Усмихвам се, нали?

Май да. Просто изглеждаш странно.

Административният директор настани едрото си тяло на стол срещу този на Мецгьр. Столът изскърца. Отпи студен чай от висока пластмасова чаша и повдигна рошавите си вежди.

- Имаме информатор - осведоми го Мецгьр.

- Моля? Невъзможно.

- Потвърдено е. - И Мецгьр му обясни какво се е случило.

- Не - прошепна по-възрастният мъж. - Какво ще предпри­емеш?

Той отклони предизвикателния въпрос и додаде:

- Искам да го намериш. Не ме интересува как.

„Внимавай - напомни си. - У теб говори Пушекът.“

- Кой знае? - попита Бостън.

- Ами той. - Поглед към вълшебния телефон.

Нямаше нужда да е по-конкретен.

Вълшебника.

Бостън се свъси, беше притеснен. Преди беше работил в друга държавна агенция и много успешно управляваше активи в Централна Америка - по негов избор - в такива възлови точки като Панама. А специалността му? Изкуството на смяната на режима. Това беше средата на Бостън, не политиката, но той знаеше, че без подкрепата на Вашингтон и той, и активите му може да останат на сухо в най-неподходящия момент. Няколко пъти беше пленяван от революционери, бунтовници или босо­ве на наркокартели, бяха го разпитвали, вероятно дори го бяха изтезавали, но той никога не говореше за това.

И беше оцелял.

Бостън прокара ръка през завидно гъстата си, прошарена коса и зачака.

- Той... - поде Мецгьр - е осведомен за разследването, но не каза и дума за изтичането на информация. Надали знае. Трябва да намерим предателя, преди информацията да стигне до околовръстното на столицата.

Докато Бостън отпиваше от чая си, бръчките на лицето му се вдълбаха още повече. По дяволите, този човек можеше да кон­курира Доналд Съдърланд в ролята на прочут възрастен брокер на власт. Мецгър, макар и значително по-млад, имаше доста по-олисял череп от този на Бостън и беше кльощав и мършав. Имаше чувството, че изглежда като невестулка.

- Какво мислиш, Спенсър? Как така ще изтече една ЗСЗ?

Бостън отправи поглед към прозореца. Той не виждаше река Хъдсън от стола си, а само малко отразена светлина на късното утро.

- Инстинктът ми подсказва, че е някой от Флорида. Или, на второ място, от Вашингтон.

- Тексас и Калифорния?

- Съмнявам се - отговори Бостън. - Те имат копия на ЗСЗ, но ако не е активиран техен специалист, няма дори да ги отво­рят... А колкото и да не ми се иска да го казвам, не можем да из­ключим изцяло и тукашния офис. - Кимване на впечатляващата глава към централата на НРОС.

Със сигурност. Някой колега можеше да ги е продал, колкото и да болеше да си го помисли човек.

- Ще проверя при компютърните специалисти сигурността на сървърите, скенерите и ксероксите. Ще тествам с полиграфа висшите служители, които имат право да свалят информация от компютрите. Ще проведа голямо търсене във „Фейсбук“. И не само във „Фейсбук“, а и по блоговете, и по всички социални медии и сайтове, за които се сетя. Ще проверя дали някой с дос­тъп до ЗСЗ е поствал критични материали за правителството и за нашата мисия тук.

Мисия. Да избиваме лошите.

Звучеше логично. Мецгър се впечатли:

- Добре. Много работа е.

Обърна поглед към прозореца. Видя един човек да мие про­зорци, стъпил на скеле на стотина метра височина. Помисли си за хората, които бяха скачали от прозорците на единайсети сеп­тември, както често му се случваше...

Пушекът изригна в дробовете му.

Дишай...

Прогони Пушека! Но не можеше. Защото те, хората, ско­чили в онзи страховит ден, не са можели да дишат. Техните дробове са били пълни с мазния дим от върховете на пла­мъците, които са щели да ги погълнат след броени секунди, пламъците са бушували в кабинетите им три на три метра и единственият им изход е бил полет през прозореца към веч­ността на бетона.

Ръцете му отново затрепериха.

Мецгър забеляза, че Бостън внимателно се взира в него. Ше­фът на НРОС небрежно намести снимката си заедно със Сет, Кейти и един пръхтящ кон, направена с прекрасна оптика, която в онзи случай беше увековечила скъп спомен, но не беше много по-различна от другата, способна ефективно да насочи куршум към нечие сърце.

- Имат ли доказателство за изпълнение?

- Не мисля. Статутът е „приключена“, това е всичко.

Заповедите за убийства бяха точно това - инструкции за при­ключване на задача. Никога нямаше документи, че убийството действително е било извършено. Ако някой задава въпроси, стандартната процедура беше да отричаш, отричаш, отричаш.