lovech - Profesionalistite

Шейлс му беше обяснил, че Мецгър може да е направил ня­кои доста лоши неща в опитите си да прикрие случая.

- Например мисля, че може и да е убил някого.

- Това не е наш проблем.

- Напротив, е - каза Шейлс. - Това е точно наш проблем.

Адвокатът получи още едно съобщение. Дълго гледа дис­плея на телефона. После каза, че трябва да тръгва и че скоро ще се свърже с него.

Ротстийн си беше тръгнал.

А Бари Шейлс беше доведен тук и беше оставен сам в тиха­та, миризлива стая.

Минаха мигове, хиляда удара на сърцето, цяла вечност, до­като чу вратата в далечния край на коридора да се отваря. При­ближиха стъпки.

Може би беше пазач, който идваше да го заведе на още някоя среща. С кого?

С Ротстийн? Или с Нанс Лоръл, която щеше да му предложи добра сделка, ако се признаеше за виновен?

В замяна шеше да поиска да предаде Шрив Мецгър.

Всичко му подсказваше, че трябва да го направи. Умът му, сърцето, съвестта.

И мисълта за мъчението да живее по този начин - да вижда Мардж и момчетата през мазен прозорец. Нямаше да вижда де­цата да тренират, нямаше да ги вижда в празничните сутрини. А те щяха да пораснат, понасяйки мъката и подигравките, че баща им е в затвора.

Безнадеждността на ситуацията се стовари върху него, об­гради го и започна да го души. Искаше да извика. Последстви­ята бяха по негова вина. Беше решил да се присъедини към НРОС, да убива хора, като натиска копче на половин свят раз­стояние от тях.

Но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното: човек не предава бойните си другари.

Вярно или не. Бари Шейлс въздъхна. Мецгър беше в бе­зопасност, поне доколкото зависеше от него. Килии като тази щяха да бъдат негов дом през следващите двайсет или трийсет години.

Подготвяше се да съобщи на Нанс Лоръл новината, която тя не искаше да чуе, когато пред килията се чуха стъпки и вратата издрънча и се отвори.

Той се изсмя кратко и мрачно. Това явно изобщо не беше посещение. Огромен пазач афроамериканец водеше друг за­творник, който беше дори още по-едър от тъмничаря, грамаден мъж, мръсен, със зализана назад коса. Дори от другия край на стаята миризмата на този човек се разнесе като вълни по по­върхността на спокойно езеро.

Мъжът хвърли бегъл поглед на Шейлс и се обърна към па­зача, който погледна и двамата, затвори вратата и се отдалечи по коридора. Новият затворник се изкашля и се изплю на пода.

Пилотът се изправи и се премести в най-отдалечения ъгъл на килията.

Другият остана там, където беше, с извърната глава. Все пак летецът имаше чувство, че онзи усеща всяко негово движение на ръцете и краката, всяко преместване на пейката, всеки дъх, който си поемаше.

Новият ми дом...

81.

- Сигурен ли си? - попита Лоръл.

- Да - отвърна Райм. - Бари Шейлс е невинен. Той и Мецгър не са отговорни за смъртта на Де ла Руа.

Тя се намръщи.

- Аз... има нещо, което не забелязах - призна криминалистът.

- Какво, Райм? - попита Сакс.

Той гледаше как лицето на Нанс Лоръл отново застива - така тя реагираше на болката. Ценното ѝ дело отново се разпадаше пред очите ѝ.

Нищо няма да ме спре сега...

- Кажи ми, Линк. Какво, по дяволите, става? - попита Се­лито.

Мел Купър мълчеше, макар да си личеше, че също е любо­питен.

- Погледнете раните - обясни Райм. После увеличи сним­ката от аутопсията и насочи вниманието към разкъсванията по лицето и шията на журналиста.

После премести още една снимка до нея - снимка на мес­топрестъплението. Де ла Руа лежеше по гръб, а от същите раз­рези течеше кръв. Той беше покрит със стъкла, но нито едно не се намираше в раната.

- Как не се сетих? - измърмори. - Погледнете размерите на разкъсванията в доклада от аутопсията. Погледнете ги! Раните са широки само няколко милиметра. Парче стъкло би било мно­го по-дебело. И как е възможно всички да са толкова еднакви? Видях ги, но не се вгледах в тях.

- Намушкан е до смърт - каза Селито с кимване.

- Трябва да е - отвърна Райм. - Острието на нож е с ши­рина от един до три милиметра и е дължина от два до три сантиметра.

- А убиецът е хвърлил малко стъкла върху тялото на Де ла Руа, за да изглежда, сякаш е убит случайно, като невинна жерт­ва - предположи Сакс.

Селито измърмори, пиейки подсладеното си кафе:

- Доста хитро. Убил е и телохранителя по същия начин. За­щото щеше да е свидетел. Кой го е направил?

- Очевидно е. НИ 516. Знаем, че е бил близо до апартамент 1200 по време на нападението на безпилотния самолет. Спом­няте ли си, че ножът е неговото предпочитано оръжие? - каза Райм.