lovech - Algoritam

Сети се за родителите си. Виждате ли? Образовам се. Казах ви, че ще го направя.

Усмихна се. Представата им за образование се различаваше от неговата. Бяха категорично против армията още от момента, в който заговори за нея в гимназията. Баща му искаше Бен, който не показваше като Алекс склонност към науката, да стане адвокат. За по-големия му син, предложението беше толкова привлекателно, колкото идеята за лоботомия и инвалиден стол.

Баща му го беше насилил да кандидатства в колеж.

— Защо да нямаш вратичка? — казваше старецът. — Нека да разполагаш с избор. Има полза да влезеш в добро училище. После винаги можеш да се запишеш в армията като офицер. Така ще имаш всички преимущества и възможности на завършено образование плюс армията.

Бен обаче знаеше какво си мисли старецът му: Докато завършиш колежа, ще си надраснал всичките тези глупости . Просто се опитваше да го държи в правия път достатъчно дълго, за да го заклещи в коловоза.

На футболните мачове и състезанията по борба бяха идвали хора да набират студенти и той знаеше, че има интерес към него от страна на «Станфорд», «Бъркли», «Мичиган», «Пен» и на още няколко други колежа. Но оценките му не бяха върхът. Реши, че може да кандидатства на няколко места, за да успокои баща си, убеден, че нищо няма да излезе накрая. Тогава можеше да каже: Хей, опитах, но не се получи. Здравей, армия!

За малко да стане. Но баща му беше член на Управата на «Станфорд», по една случайност се оказа, че това е колежът, който най-много се интересува от футболните умения на Бен, и старият задейства връзките си. Бен беше приет. И тогава баща му запя нова песен: В «Станфорд» ще е чудесно. Ще можеш да играеш в отбора на един от най-престижните колежи, още първата година ще те изберат. Освен това ще получиш най-доброто образование, ще ти послужи, като станеш офицер в армията.

Бен знаеше, че той има право, но не искаше да ходи в колеж толкова близо до дома. Всъщност искаше да бъде колкото се може по-далеч от вкъщи, през морета и океани. Не можеше да си обясни защо. Не че не обичаше семейството си, а и района на залива на Сан Франциско беше добро място за живеене, пък и «Станфорд» беше добро училище. Да, можеше да играе футбол и да се бори там, но… просто искаше нещо повече за себе си, нещо ново, нещо, за което чувстваше, че е призван по начин, по който баща му и със сигурност Алекс никога нямаше да бъдат. У него имаше нещо специално, усещаше го, и да ходи в колеж на пет километра от къщата, в която беше израснал… щеше да е грешка. Струваше му се, че така ще предаде себе си, сам не разбираше защо, още по-малко можеше да го обясни на баща си.

Беше решил — няма да ходи в «Станфорд», нито някъде другаде. Животът си беше негов и той щеше да се запише в армията. Беше говорил със сержанта, който набираше войници, и бе разбрал, че може да си осигури място във военновъздушните сили, откъдето се попълваше рейнджърският батальон, а оттам се стигаше до специалните сили — това, което винаги беше искал, това, за което знаеше, че го бива най-много. Щеше да научи езици, да развие вродените си умения, да преживее приключения, които обикновените хора дори не можеха да си представят. Реши, че ще съобщи новината на родителите си веднага след щатския шампионат. Щеше да се състезава срещу най-добрите борци от Калифорния и сега не можеше да мисли за нищо друго.

Беше осми в класирането, което означаваше, че през първия рунд щеше да се бори с най-добрия, непобедимо момче на име Мусамано, яко като биче, никой не предполагаше, че Бен ще оцелее дори до полуфиналите. Но той беше мислил много какво знаят противниците му за него, какво ще очакват. Беше известен с две хватки: ключ на ръката и вълчи капан, биваше го, но не беше кой знае какво. Стандартен. Леко предсказуем. Почуди се какво ли ще стане, ако спретне няколко номерца на противника си.

Замисли се какво би направил, за да притисне някого, който се бори като него. Дръж си ръцете изпънати, помисли си. Длани на тепиха, главата горе. Така няма начин да ти приложат нито ключ, нито вълчи капан.

Но отбраната в тази поза си има други слабости, нали така? Колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че може да изненада противниците си, като атакува с люлка отблизо или отдалече, нямаше значение. С ръце, опрени на земята и вдигната глава, опитвайки се да избегнат очаквания вълчи капан или ключа, щяха да бъдат уязвими.

Не искаше никой да разбере какво прави, затова тренираше новите си хватки само у дома с баща си или с Алекс. Баща му не беше много търпелив, но се опитваше да се държи на ниво. Алекс беше прекалено дребен и неопитен, но Бен можеше да го използва като чувал за тренировка. Казваше му какво да прави и как да се движи, да се изплъзва и да се съпротивлява. Алекс се жалваше, че килимът го жулел, но трябваше да му се признае, че никога не отказваше. И когато дойде първият ден на състезанието, Бен се почувства готов.