lovech - Algoritam

— Трябва да я видим — настоя майката на Алекс, гласът ѝ беше едновременно уплашен и твърд. — Къде е тя?

Жената я погледна и макар че изражението ѝ не беше лишено от състрадание, Алекс усети нещо непреклонно в него. Усети колко пъти жената е танцувала тези стъпки, до каква степен е свикнала да се оправя с подобни ситуации.

— Госпожо — рече тя, — разбирам колко сте разстроена. Но в операционната не пускат. Обстановката е стерилна и ако влезете вътре, вместо да помогнете, може да навредите на дъщеря си. Моля ви, седнете в чакалнята. Лекарят скоро ще дойде.

Алекс видя как раменете на родителите му увиснаха и тримата се отдалечиха бавно, покорни, уплашени и обезкуражени. Почуди се за миг как беше разбрал за сестрата. Прозрението беше нещо ново за него, и то не особено приятно.

Имаше нещо тъжно и вечно в малката правоъгълна чакалня с миризма на стерилност, с редовете тапицирани столове и с телевизора, който светеше в ъгъла. Беше пуснат съвсем тихо и не се чуваше. Алекс се почуди какъв е смисълът да е включен и тогава изведнъж се сети: той трябваше да напомни на хората, че чакалнята не е целият свят, че каквото и ужасно нещастие да ги е извикало тук, навън животът продължава. Остана поразен от тази мисъл, от новооткритата зрялост в нея, така както се беше сепнал от прозрението за сестрата. Незнайно защо фактът, че внезапно може да разбере подобно нещо, го уплаши.

Намериха три съседни празни стола и седнаха. Той се огледа наоколо. Вътре имаше десетина души. Никой не обърна ни най-малко внимание на него и семейството му. Една латиноамериканка люлееше бебе в скута си и му гукаше. Малко момче, Алекс предположи, че е синът ѝ, се беше облегнало на рамото ѝ и спеше. Възрастен мъж с ватирана риза стенеше и притискаше окървавен парцал към ръката си. Всички изглеждаха така, сякаш са тук от цяла вечност, и Алекс си помисли дали и неговото семейство сега не изглежда по същия начин.

Искаше да хване ръката на майка си, но видя, че двамата с баща му не се докосват, и реши, че и той не бива да я пипа.

— Трябва… да отида до тоалетната — обади се накрая. Майка му само леко кимна в отговор и Алекс се почувства виновен, че трябва да направи нещо за собствено облекчение.

Когато се върна, баща му беше станал и крачеше напред-назад. Майка му седеше толкова неподвижно, сякаш беше изваяна от мрамор. Със сигурност лицето ѝ беше мраморно бяло.

Алекс седна и се зазяпа в летящите врати, които водеха навътре в болницата. Опита се да не мисли за Кейти, за това как я оперират. Сигурно и бяха сложили упойка, нали така? Поне не я болеше.

На всеки двайсетина минути баща му отиваше до телефона в коридора и звънеше у дома. След четвъртия опит дойде обратно и каза:

— Свързах се с Бен. Идва насам.

Майка му вдигна очи.

— Къде е бил?

Баща му поклати глава:

— Не знам. Не ми се говореше. Исках само да дойде тук.

След по-малко от десет минути Бен влетя в чакалнята и Алекс се почувства по-уверен при вида на силния си широкоплещест по-голям брат. Поне сега бяха всички заедно. Трудно се говореше с Бен, а и Алекс знаеше, че брат му не го харесва особено, но пък винаги го беше защитавал. Чувстваше, че ще го защити и сега, щеше да ги защити всичките.

— Какво е станало? — попита Бен. — Как е Кейти?

— Къде беше? — попита майка му, изправи се и се приближи към него. — Ти трябваше да я докараш у дома!

— Какво? — попита Бен.

Баща му се намеси и го сграбчи за ръката.

— Казах ти да я докараш у дома след купона.

— Не си — отвърна Бен и поклати глава. — Каза, че Кейти трябва да се прибере у дома до полунощ.

— Какво според теб означава това? — попита баща му, като повиши глас. — Ти трябваше да я докараш!

Алекс се огледа от мястото си. Безчувствените допреди малко обитатели на чакалнята се бяха посъживили и сега наблюдаваха драмата, която се разиграваше пред очите им.

— Помислих, че просто трябва да се прибере до определен час — защити се Бен. — Защото е по-малка. Уоли каза, че ще я докара, и реших…

Чакалнята утихна.

Бен попита:

— Къде е Уоли?

Баща му отвърна:

— Той е шофирал. Мъртъв е.

Алекс усети как го обзема страх от тези две думи, от потискащата им категоричност. Реши, че този, който се е обадил, сигурно е казал на родителите му. Но… как можеше Уоли да е мъртъв? Алекс скоро го беше видял, преди колко, три дни?

Бен изглеждаше така, сякаш го бяха ударили в стомаха.

— Кейти… Кейти каза, че няма проблем.

Гласът на баща му се извиси: