lovech - Algoritam

Някой почука на вратата. Той извика:

— Да!

Влезе Сара.

— Здравей! — каза тя, тонът и изражението ѝ показваха, че не е особено доволна.

— Какво има? — попита Алекс, сепна се, когато я видя, умът му все още беше наполовина зает с «Обсидиан».

Тя седна и го погледна.

— Не ти ли хрумна, че и други хора може да се притесняват какво се е случило с Хилзой?

Алекс се намръщи. Защо тя не можеше да се държи подобаващо за младши адвокат? Не биваше просто да влиза, да се тръсва на стола, все едно кабинетът му е неин втори дом, и да започва да го разпитва.

— Виж — понечи да каже той.

Тя се наведе, лактите ѝ бяха опрени на бюрото му.

— Вчера изчезна и отиде в полицейското управление. Какво става?

Алекс се насили да не поглежда към съблазнителното деколте, което мярна с периферното си зрение. Добре, може и да имаше право.

— Бил е убит — заяви той.

Изведнъж изражението ѝ отново омекна.

— Мили боже, не мога да повярвам!

Помисли си да ѝ каже, че е зает. Да покаже неудоволствието си от неумението ѝ да му засвидетелства подходящото уважение. Винаги се беше отнасял почтително като младши адвокат. Какво ѝ ставаше?

Вместо това каза:

— Имало пакет с хероин в багажника на колата му. Мислят, че става дума за наркотици.

— Хероин? Хилзой? Стига, той беше компютърен маниак. Няма логика.

— Човек никога не знае.

Тя се облегна, сякаш възнамеряваше да остане още.

— Извикали са те в полицията… защото са мислели, че може да знаеш нещо?

Алекс се поколеба за миг и после се предаде. Първо Хилзой, после Ханк… беше толкова безумно, просто имаше нужда да поговори с някого. Каза ѝ за неприетите обаждания, които бяха довели полицията до него, за разпита в участъка, дори за ДНК теста. Не беше възнамерявал да се разприказва толкова; изобщо не бе имал намерение да говори за това. Усети, че с приказките си се излага на риск, без да знае какви могат да бъдат последиците и без да може да ги контролира. Усещането леко му замая главата, почти му се доповръща.

— Каза ли на Озбърн? — попита тя, когато той свърши.

— Не. Той е в Банкок до утре сутринта. Ще му кажа, щом се върне.

— Няма ли да иска да узнае веднага? Можеш да му изпратиш имейл.

Алекс се засмя.

— Щом не е негов клиент, на Озбърн хич не му пука, повярвай ми.

В мига, в който думите прозвучаха, му се прииска да не ги беше казвал. Беше наясно, че трябва да си държи устата затворена за тези неща — никога не знаеш как нещо безобидно може да се изкриви и раздуе после. Ядосваше се, че Сара има такова въздействие върху него.

Но тя само му се усмихна съчувствено.

— И какво ще стане с патента?

Алекс прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Опитвам се да разбера.

Погледна към лаптопа му.

— Това програмата ли е?

— Да. Пуснах да изпробвам «Обсидиан». Да видя как върви без Хилзой зад кормилото.

Тя кимна.

— Ако имаш нужда от втори пилот, повикай ме.

Той я погледна, опита се да разгадае изражението ѝ. Какво означаваше предложението по-точно? За работа ли ставаше дума, или…

Усети как се изчервява. По дяволите!

— Благодаря — отвърна той. — Ще ти кажа.

Тя се усмихна и стана.

— Извинявай, че нахълтах така. Но наистина бях любопитна.

Алекс кимна и се насили да не става от мястото си. Нямаше да я изпраща до вратата, все едно е проклет съдружник.

Тя отново го озари с прекрасната си усмивка и излезе, затваряйки вратата след себе си. Той шумно въздъхна. След малко отвори лаптопа и се зае отново да експериментира с «Обсидиан». Но не можа да се съсредоточи. Цялата ситуация… просто събуждаше стари спомени.

Беше първа година в гимназията «Ментло Атертън» в нощта, когато Кейти умря. Спеше, в полусън чу как телефонът звъни. Почуди се защо ли някой се обажда толкова късно, после започна да се унася отново, тъй като знаеше, че каквото и да има, родителите му ще се погрижат. Тогава, само миг по-късно, се събуди стреснато от най-ужасяващия звук, който някога бе чувал. Звукът не беше силен, но го накара да седне в леглото, ръцете му трепереха, цялата топлина изведнъж се бе изпарила от тялото му.

Звукът идваше от майка му. Девет срички, казани с треперещ, неестествено висок глас, самите думи бяха неясни и нямаха значение в сравнение с неподправения ужас в гласа ѝ.

— О, не! Моля те, Господи, не!

Алекс седеше застинал в леглото и стискаше здраво завивките, никога в живота си не бе чувствал такъв страх. Какво можеше да накара майка му да прозвучи така? Кой беше на телефона?