lovech - Algoritam

Обичала ли ги беше? Казваше им, че ги обича, защото те не спираха да ѝ се обясняват. Но макар че се бе привързала към тях, особено към Джош, който в края на краищата ѝ беше и първият, не знаеше дали това може да се нарече любов. Чудеше се дали не я привличат само срокът на годност и прибавеният сладникав вкус към храната. Може би се страхуваше да опита нещо, което би разпалило скрит апетит, апетит, който долавяше у себе си, но който неизвестно защо отказваше да си признае.

Сексът обаче беше добър. Или поне достатъчно добър. Истината беше, че не бе свършвала с нито един от двамата, но това нямаше голямо значение. Самият контакт ѝ харесваше, пък и тя обичаше да спи с някого. А когато искаше да си достави удоволствие, винаги можеше да заключи вратата на банята, да си напълни ваната, да затвори очи и да се докосва както трябва. Фантазираше си как стои в дъното на лекционната зала, сред тълпата в някой бар, на купон или пък между лавиците с книги късно през нощта. Винаги имаше мъж, чието лице не се виждаше, но тя знаеше, че я гледа и в погледа му се чете едновременно възхита и арогантност. Тя го предизвикваше, настояваше да ѝ каже кой е, какво толкова я гледа. Той се усмихваше и казваше: Знам какво искаш . Тя се разсмиваше на безочието му и му отвръщаше нещо от сорта на: О, нима? Смехът ѝ трябваше да го обезкуражи, но вместо това усмивката му ставаше по-широка и тя усещаше, че той мълчаливо ѝ си подиграва. Нищо не знаеш за мен , продължаваше тя тогава. Той се приближаваше и тихо ѝ прошепваше, че знае доста неща за нея и може да го докаже, стига да иска. Наглостта му я вбесяваше и тя го предизвикваше: Как ще го докажеш? Тогава той идваше съвсем близо и тя се опитваше да се отдръпне, но винаги нещо ѝ препречваше пътя и тогава тялото му се притискаше в нейното, устата му се допираше до ухото ѝ и той прошепваше: Знам как обичаш да те галят… така и така, и така…

Тръсна глава и остави щорите да се затворят. Трябваше да обядва. Можеше да покани и Алекс. Любопитна беше дали е чул нещо за Хилзой. А пък и малко компания нямаше да му дойде зле.

Привлекателен беше и тя понякога си мислеше за него. Но вероятно скоро щеше да бъде избран за съдружник и ако започнеше да излиза с него сега, после трябваше да скъсат. Разсмя се. Беше тъкмо като за нея. Още един привлекателен чистокръвен американец с подходящата биография и автоматичен срок на годност. Идеално.

Както и да е, тя явно не го вълнуваше, макар че трябваше да си признае, че именно затова я привлича. Беше свикнала мъжете да я желаят. Не успяваха да го скрият, а повечето дори и не се опитваха. Странното бе, че като хлапе, тя беше грозновата, с големи раздалечени очи и прекалено сочни устни и чертите ѝ станаха съразмерни едва в края на гимназията. Беше благодарна за това. Ако беше родена красавица, щеше да е все едно да се бе родила богата. Всичко щеше да е толкова лесно. Стана така, че външният ѝ вид се оказа невероятен и неочакван подарък, на който се бе натъкнала по случайност, а не нещо, което ѝ бе принадлежало по право.

Абсурдно беше, наистина, че се интересува от единствения мъж във фирмата, който явно не си пада по нея. Но тя харесваше някои негови качества. Първо, с Алекс се работеше добре. Винаги обясняваше нещата ясно и не се чувстваше заплашен от техническите ѝ познания, за разлика от другите адвокати, с които беше работила. И определено беше сериозен. Даже прекалено сериозен — беше в кабинета си винаги когато Сара дойдеше по-рано или си тръгваше по-късно, и явно нямаше кой знае какъв личен живот. Струваше ѝ се, че забелязва странна… тъга зад сериозността, и това я заинтригува. Представи си как ще реагира, ако започне да я сваля, после се разсмя при мисълта. Тя не го интересуваше и най-вероятно така беше най-добре.

Но нямаше нищо лошо да го покани на обяд. Така и така излизаше, щеше да попита за Хилзой и да спомене, че отива да хапне, може би в «Стрейтс Кафе», сингапурския ресторант, ако и той е гладен…

Тръгна по коридора към кабинета му и надникна вътре, но него го нямаше. Секретарката му Алиса я видя и каза:

— Наложи се да иде до полицейския участък.

Сара повдигна вежди.

— Полицейският участък ли? Заради Хилзой ли?

Алиса поклати глава.

— Не каза.

Сара кимна и отвърна:

— Никога не казва, нали?

Тръгна си, помисли си дали да не си вземе нещо от кафето на фирмата. Да, така май щеше да е най-добре.

9.

Тъжно и вечно

Алекс беше в офиса в шест часа на другата сутрин. Не можа да спи добре, но поне беше измислил план за действие. Първата стъпка беше да провери в патентната служба. Директорът на Технологичен център 2130 — изследователския отдел, който отговаряше за компютърните кодове и сигурността — беше станфордски възпитаник на име Ханк Шифман, с когото Алекс се сприятели, докато учеха. Да имаш вътре приятел като Ханк беше голямо преимущество — той бе достатъчно умен, за да схване какво представлява «Обсидиан», и беше наясно със странните прийоми на работа на патентното ведомство. Ханк и 2130 още не бяха получили официално молбата, но той държеше неофициално в течение Алекс как вървят нещата, тъй като молбата първо пристигаше в Службата за първоначално разглеждане на патентите. Последно Алекс бе чул, че молбата е препратена към Министерство на отбраната за проверка, свързана с националната сигурност. Проверката беше рутинна процедура за кодираща програма и освен ако от министерството не решат да я засекретят — голяма разправия, но слава богу, малко вероятно — молбата скоро щеше да я премине и да бъде предадена за официално разглеждане в отдела на Ханк.