lovech - Algoritam

Усмихна се. Е, сега щяха да се позабавят малко, нали така?

Но убийството на учените беше най-вече печелене на време. Америка беше най-богатата, най-развитата, най-напредналата в технологично отношение страна с несравнимо военно превъзходство. Ядрените бомби може и да бяха достатъчни за поставяне в шах на такава сила, но това не означаваше, че враговете й не търсят начин за шах и мат. Китайците експериментираха с антисателитни технологии, търсейки начин да извадят очите на Америка в Космоса. За руснаците всичко опираше до войната в киберпространството, масираната им компютърна атака в Естония беше само за проба. Иранците и други треторазредни сили… кой знае? В хиляди гаражи, бункери и секретни лаборатории по целия свят надъхани мъже търсеха слабости. Откриеха ли някоя, щяха да я използват.

За щастие в недрата на Пентагона имаше стотици специалисти, чиято работа беше да обмислят всички вероятности, да си представят, да предвиждат, следят, предотвратяват. Разбира се, и преди 11 септември беше имало хора на служба, които да мислят как да предпазят Америка от необичайни заплахи. Но сега имаше повече и по-добре мотивирани. Министерството на отбраната дори бе институционализирало някои от тях, превръщайки Осма военновъздушна бригада в нещо, наречено Киберкоманда, на която бе възложена задачата да обучава и оборудва сили за защита, атака и използване на Мрежата. Бен се надяваше, че си вършат работата.

Е, той си вършеше неговата. Открай време беше черната овца. В него имаше някаква студенина, сдържаната му природа смущаваше родителите му, а пък другите деца погрешно го смятаха за хладнокръвен. Сдържаността го беше направила популярен. А тази нетърсена лесна популярност, заедно с приятелите, гаджетата и купоните, които вървяха с нея, бе спомогнала за уравновесяването на сдържаността и до някаква степен я беше прикрила.

Баща му беше инженер в Ай Би Ем и семейството се мести три пъти, докато Бен беше малък — първо, Йорктаун Хейтс в Ню Йорк, после Остин, Тексас, и накрая Портола Вали в калифорнийската Силициева долина, на един хвърлей място от разлома Сан Андреас. Бен го биваше във футбола и борбата, а спортът винаги е добър начин да те приемат бързо в новото училище. По-малката му сестра Кейти също никога нямаше проблеми. Хубаво момиче с лъчезарна усмивка и с преливащо от доброта сърце, тя беше така устроена, че харесваше всички и естествено всички на свой ред я харесваха.

Проблемът беше в Алекс, най-малкият от тримата. Беше срамежлив и стеснителен навсякъде извън класната стая, там малкият любимец на учителите знаеше отговора на всеки въпрос и никога не бъркаше. Постоянната му нужда да показва на всички колко е умен неизменно привличаше вниманието на някой побойник и после Бен трябваше да се оправя с него. Побойникът, разбира се, имаше по-голям брат, а по-големият брат пък имаше приятели. Обикновено трябваха три или четири сбивания, преди Бен да докаже, че макар и малкият му брат да е лайно, това не означава, че другите могат да го тормозят. През времето, когато му се налагаше да изяснява нещата на останалите, често го гонеха временно от училище. Родителите му бяха ужасени. Искаха му обяснения, но какво можеше да им каже Бен? Алекс, с естественото си влечение към науката и училището, беше любимецът на баща им и старецът нямаше да разбере, че именно непрекъснатото му фукане в час предизвиква проблемите. Няколко пъти, след като Бен се беше застъпил с юмруци за него, Алекс му благодари, но Бен не желаеше благодарностите му, искаше да престане да предизвиква хората, като се държи така, сякаш е по-умен от всички останали. Казвал му го беше, но Алекс не слушаше. И така се трупаше: Бен се ядосваше на Алекс, родителите им се ядосваха на Бен, в резултат Бен още повече се ядосваше на Алекс, а Алекс се страхуваше от брат си, объркан и огорчен от студенината и гнева му. Само Кейти омекотяваше нещата. Тя успокояваше Бен, утешаваше Алекс и се опитваше да обясни на родителите им. И макар че нито Мартин, нито Джудит Тревън можеха да приемат готовността, с която Бен търсеше решение в насилието, никой не оставаше дълго сърдит, щом Кейти тръгнеше да ги помирява.

Тогава не го знаеше, но семейството е много крехко нещо. Като къща от карти за игра. Някои карти несъмнено могат да се издърпат, без да повлияят много на цялата постройка. Издърпването на други предизвиква разклащане, после още една изпада, след това нови две — и накрая цялото нещо се срутва просто ей така. И то от една-единствена грешка, от една малка изгубена карта.