lovech - Algoritam

Бен се върна. Всички крачеха, без да продумат.

На Алекс му се искаше някой да го погали така, както беше направил Бен, когато го изведе от стаята, но явно всеки избягваше останалите. Баща му прокарваше пръсти напред-назад по стената, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Майка му стискаше косата си и сякаш всеки момент щеше да откъсне цял кичур. Понякога някоя обувка изскърцваше по покрития с линолеум под, но иначе коридорът беше ужасяващо тих.

Алекс загуби представа за времето. После се появи доктор Роузън. Видя изражението му и моментално разбра — още едно новооткрито, неприятно зряло проумяване.

— Много съжалявам — каза доктор Роузън. — Направихме всичко, което можахме. Съжалявам.

Алекс видя как краката на майка му се подгънаха и как Бен скочи, за да я подхване. Баща му повтаряше: О, боже, не! Господи, не! Доктор Роузън им говореше нещо за донорство на органи, много съжалявал, че настоява, но Кейти можела да даде живот на други хора и трябвало да решат бързо. Алекс се опита да не мисли какво означава да вземат органите на Кейти, но успя да си избие представата от главата.

Родителите му се върнаха в стаята да се сбогуват. Бен се поколеба за миг и Алекс си помисли, че може би не иска да го остави сам. Но после той му обърна гръб и последва родителите си. Момчето се почуди дали брат му не му се сърди за това, което беше казало. Но защо той не беше докарал Кейти? Трябвало е да го направи, баща им беше казал да я докара. Защо Бен не го беше направил?

Остана отвън. Не можеше да влезе отново вътре. Просто не можеше. Не желаеше да вижда сестра си мъртва. Искаше му се изобщо да не беше влизал. Картината не спираше да се върти в главата му.

Спомените на Алекс от остатъка от нощта бяха милостиво мъгляви. Спомни си как родителите му се скараха за органите на Кейти. Баща му казваше, че такава щяла да е и волята на дъщеря им, как щели да се почувстват те самите, ако тя беше имала нужда от трансплантация? Майка му крещеше, че няма да позволи да нарежат на парчета малкото ѝ момиченце. Накрая не подписаха документите. Алекс тайно си отдъхна.

Скандалите продължиха през следващите дни и въпреки че ставаха главно зад затворената врата на спалнята им, Алекс чуваше достатъчно. Уреждането на погребението. Къде трябва да бъде погребана Кейти. Пак за органите, макар че вече беше прекалено късно за това. Най-вече се караха за това, че Бен не я е докарал и дали баща им му беше казал да го направи.

Алекс никога не беше чувал родителите си да се разправят така и това го плашеше. Чудеше се дали няма да се стигне дотам, че да се разведат. Имаше приятели, чиито родители бяха разведени, но не беше предполагал, че и на него може да му се случи. Винаги беше изглеждало, че родителите му се обичат.

Имаше служба в църквата в Ладера, погребението беше в мемориалния парк «Алта Меса» в Пало Алто. Над петстотин души дойдоха — учители, съседи, приятели на Бен, приятели на Алекс, целият випуск на Кейти. Всички обичаха Кейти.

Стига , помисли си. Остави това. Съсредоточи се.

Но му беше трудно да се концентрира. Истината е, че лошите спомени никога не умират. Не, в най-добрия случай само се стаяват и чакат сгоден момент да изскочат като зло човече на пружинка от кутия и да кажат: Липсвах ли ти? Не се тревожи, тук съм още! Нямам намерение да ходя никъде. Изобщо.

Чудеше се дали е така и с другите хора. Дали всички се борят с подобни гадории, когато са притеснени?

Помисли си за миг за Бен, дали изобщо го терзаеше мисълта. Да, точно така. Иронията беше удивителна — човекът, станал причина за всичко това, включително и за случилото се после, вероятно спеше като младенец през нощта.

10.

Повелителят на света

На Бен започваше да му доскучава в Анкара. Да дебнеш мишена беше едно, той притежаваше търпението на снайперист. Но да чакаш информация беше съвсем друго. Хорт още не можеше да открие нищо за руснака, ако мъжът действително беше руснак, и му бе казал да не мърда оттам, докато не го изяснят. Така че четеше, тренираше по два пъти на ден и посещаваше някои от прочутите исторически забележителности.

Цитаделата в Анкара беше впечатляваща, трябваше да го признае. Изведнъж му се прииска да иде да я види рано сутринта. Намираше се на хълм, висок близо хиляда метра, и градът отдолу оставаше невидим, скрит от маранята. Помисли си за хората, които я бяха построили, вече ги нямаше, но бяха успели да изсекат паметник в планината за времето, с което бяха разполагали.