lovech - Algoritam

Затвори крана и помещението изведнъж притихна, само звукът от последните капки, които падаха от него във водата, нарушаваше тишината подобно на заглъхващ метроном.

Плисна малко гореща вода върху порцелана зад себе си, за да го стопли, след това се облегна назад. Плъзна се надолу, докато брадичката му не докосна водата, и затвори очи. Мислеше си колко му е хубаво и че точно от това има нужда. След няколко минути капките спряха да падат и настана пълна тишина.

Почувства се странно, като се сети, че това е същата вана, в която майка му ги къпеше като деца. Някои, щяха да сметнат за странен и факта, че той все още живееше в къщата, в която беше израснал, и вероятно щяха да са прави. Дори не отиде да учи в друг град, като студент смени адреса си, местейки се в различни стаи на общежитието, което в ретроспекция му изглеждаше като почивка, ваканция далеч от тази къща, единствения му истински дом. Понякога си мислеше, че трябва да рискува повече, да опитва нови възможности. Но след случилото се с баща му и когато майка му се разболя, за какви нови възможности можеше да става дума? А колкото за живеенето в тази къща, ами да, можеше да се каже, че това е най-безопасното решение. Но от друга страна, след всичко случило се тук, и за това се искаше доста смелост.

След погребението на Кейти двамата с Бен продължиха да ходят на училище. Алекс се съсредоточи върху уроците си, Бен оставаше всеки ден след училище на пистата или на игрището. Липсата на Кейти беше огромна — потискаща, постоянна, почти физическа сила, празнота, която засягаше всичко в живота им. Якето на Кейти на закачалката във фоайето бавно събираше прах. Шампоанът на Кейти в банята — нивото на кехлибарената течност в бутилката си стоеше същото. Празният стол на Кейти ги гледаше на масата за вечеря. Алекс си мислеше, че от тук се е родила идеята за призраците, това означаваше да живееш в къща, пълна с духове.

Някои от разправиите, които чуваше, бяха за това какво да правят с вещите на Кейти. Един ден се прибра у дома и завари стаята ѝ празна — бюро, стол, гол матрак и легло. Алекс затвори вратата зад себе си и провери гардероба, чекмеджетата. Нямаше нищо. Все едно Кейти просто се беше… изпарила.

Огледа се втрещено из празната стая. Спомни си как веднъж като момче беше счупил ръката на един от войниците на Бен, които той изрично му бе забранил да пипа. Ужасен, беше отишъл при Кейти. Спомни си как му се усмихна, как избърса сълзите му и му помогна да го залепят. И да, разбира се, че няма да каже, дори и на мама и на татко, честна дума! И когато Бен все пак разбра и обвини Алекс, Кейти каза, че тя е виновна, че тя е счупила играчката. И Бен не се разсърди. Алекс се почуди дали той беше разбрал — в крайна сметка за какво ѝ е на Кейти войник? — и си помисли, че вероятно Бен просто не можеше да се сърди на Кейти. Тя беше като силово поле, което спира гнева, омразата и обвиненията.

Падна на колене до леглото, зарови лице в оголения матрак и взе да повтаря разплакано името ѝ. Къде беше тя? Как можеше да си е отишла, след като дори нямаше доказателство, че изобщо е била тук? Невъзможно беше. Не го проумяваше.

Плака, докато не го задра гърлото и не започна да го боли гърбът, докато се почувства толкова изтощен и изчерпан, че не можеше да усети нищо повече. Тогава стана и бавно огледа стаята още веднъж.

Кейти я нямаше. И щом нещо такова можеше да се случи на Кейти, най-веселия, добрия и жизнерадостен човек, когото Алекс познаваше, Кейти, която харесваше всички и се смееше на всичко и нямаше нито един враг, тогава най-доброто, което можеш да кажеш за вселената е, че е произволна.

Но случайността беше чисто и просто логическа вероятност. Дълбоко в душата си Алекс изпитваше нещо съвсем различно. Беше сигурен до мозъка на костите си, че вселената не е произволна, нито безразлична, камо ли пък добра.

Вселената беше враждебна. В това отношение не можеше да се разчита на никого. И Алекс нямаше да го забрави.

Лежа във ваната близо двайсет минути и тъкмо си мислеше, че му стига, че вече може да заспи, когато чу шум на първия етаж. Стори му се, че е отворът за пощата на входната врата. Напоследък не си беше у дома, когато идваше пощата, но помнеше звука достатъчно добре от детството си. Сега беше по-тих, отколкото си го спомняше — звучеше някак по-крадешком — но въпреки това го позна.

Седна, водата се стече по гърба му. О, я стига! Никой не гледа през процепа за пощата в два сутринта. Просто беше превъзбуден, нали затова седеше във ваната.