lovech - Kadeto tegne mrak

К.

Магнъс усети прилив на гняв. Тя беше права, разбира се, той не искаше наистина да се ожени за нея. А и не можеше да я убеди в противното. Но тревогата за безопасността ѝ беше истинска. Започна да пише бързо:

Здрасти, Колби,

Много се притеснявам за теб. Трябва да се скриеш на сигурно място. И то веднага. Ако не искаш да дойдеш при мен, ще се опитам да уредя друг вариант. Моля те, свържи се с мен, или ако не с мен, с ФБР или със старши лейтенант Уилямс на Шрьодер Плаца. Ако избереш Уилямс, говори само с него и с никой друг.

Моля те, направи поне това за мен!

С обич,

Магнъс

Едва ли щеше да има резултат, но си струваше да опита.

Магнъс прекара остатъка от следобеда в мътните води на интернет, тършувайки из форуми и чатове. Оказа се, че Властелинът има ужасно много фенове. Те се разделяха на любители и маниаци. Любителите бяха предимно тринайсетгодишни момчетии, които не можеха да пишат, бяха гледали филма и смятаха балрозите за „супер яки!“. Или пък тринайсетгодишни момиченца, които не можеха да пишат, бяха гледали филма и смятаха, че Орландо Блум е много сладък.

Тези кратки послания не можеха да се мерят с огромните трудове на маниаците, които пишеха хиляди думи за някои от по-неясните аспекти на Средната земя — измисленият свят на Толкин. Водеха се спорове дали крилата на балрозите са истински или метафизични, защо няма млади енти и кой или какво точно е Том Бомбадил.

Магнъс не бе чел „Властелинът на пръстените“ от тринайсетгодишен и имаше само смътни спомени за всички тези герои. Изненадаха го не само мъглявостта на тези спорове, но и страстта и язвителността, които лъхаха от тях. Явно беше, че за много хора по света, „Властелинът на пръстените“ беше изключително важен.

След два часа се натъкна на публикация, подписана с името Исилдур. Беше от маниаците. Статията му съдържаше няколко параграфа: коментар върху дълъг научен труд от някой си Джон Миншал за естеството на силата, скрита в Единствения пръстен от „Властелинът“.

В книгата на Толкин се споменават много пръстени, всичките изковани от елфите, освен най-великия от тях — Единствения пръстен, направен от Саурон, Господарят на Мрака. Много години преди началото на събитията в книгата, се провела отчаяна битка между злия Саурон и съюза на хората и елфите; битка, спечелена от съюза. Пръстенът бил отрязан от пръста на Черния Господар от човек на име Исилдур. Но след това, по пътя към дома, победителят Исилдур и хората му попаднали в засада на орки. В опит да избяга, Исилдур скочил в една река, където Пръстенът се изплъзнал от ръката му и се изгубил. Скоро след това Исилдур умрял от стрелите на орките.

Пръстенът останал в реката векове наред, докато не бил открит от хобитоподобно същество на име Деагол, който ловял риба с приятеля си Смеагол. Смеагол бил обзет от безумно желание да притежава красивия, лъскав Пръстен и когато Деагол отказал да му го даде, Смеагол го удушил и сложил Пръстена на ръката си. С течение на времето, Пръстенът омагьосал Смеагол, който постепенно се превърнал в същество, наречено Ам-гъл. Векове след това, Пръстенът му бил отнет от Билбо Бегинс, главният герой в първа част, „Хобитът“.

Пръстенът има много магични свойства. Този, който го държи, не остарява, но в крайна сметка силите му изчезват и той залинява. Когато пазителят си сложи Пръстена, става невидим за всички смъртни. Пръстенът постепенно установява контрол над пазителя си и го кара да лъже, мами и дори убива, само за да го задържи. Пазителят става пристрастен към Пръстена. Но най-важното е, че Саурон, Черният Господар, непрестанно търси Пръстена. Когато го открие, цялата Средна земя ще бъде в краката му. Единственият начин Пръстенът да се унищожи е да бъде занесен до Съдбовния Връх, вулкан в центъра на Мордор — страната на Саурон, и да бъде хвърлен в огнената бездна. Това е задачата на племенника на Билбо, хобитът на име Фродо.

Миншал твърдеше, че силите на Пръстена са доказателство, че Толкин е бил вдъхновен от Вагнеровия цикъл „Пръстенът на нибелунгите“, в който боговете се надпреварват кой ще вземе Пръстена и ще господства над света.

Тази теза беше разстроила много съвременния Исилдур.

Той цитираше самия Толкин, който отричал да има такава връзка между произведенията и твърдял, че „единствената прилика между тях е, че и двата пръстена са кръгли“. След това Исилдур се впускаше в дълги обяснения, цитирайки Сагата за Волсунгите и „Еда“ — исландски произведения от тринайсети век. Твърдеше, че Толкин е чел сагата още като момче и тя го е вдъхновила за цял живот.