lovech - Kadeto tegne mrak

В галерията нямаше хора, така че тя се върна на бюрото си и извади няколко листа хартия и един калкулатор. Загледа се във всичките знакове „минус“. Ако отложеше сметката за тока, би могла да се разплати със Свала, жената, чиито стъклени артикули бяха изложени в галерията. Изведнъж стомахът я присви и добре познатото чувство на световъртеж отново я обзе.

Това не можеше да продължава още дълго.

Тя обичаше галерията. Всичките седем жени, съсобственички на галерията, където продаваха произведенията си, обичаха галерията. Първоначално бяха равностойни партньори: талантът на Ингилейф бе да прави чанти и обувки от рибешка кожа, оцветени в различни луминесцентни багри. Но се оказа, че тя има природна дарба да бъде мениджър на приятелките си. Ингилейф бе увеличила продажбите и цените, и бе настояла в галерията да се продава само първокачествена стока.

Най-големият ѝ пробив беше връзката, която тя осъществи с Нордидеа . Компанията бе базирана в Копенхаген, но имаше клонове из цяла Германия. Клиентите ѝ бяха интериорни дизайнери. Исландското изкуство се вписваше добре в минималистките пространства, които бяха на мода там. Дизайнерите на Ингилейф правеха стъклария, вази и свещници от лава, бижута, столове, лампи, абстрактни картини, както и нейните стоки от рибешка кожа. Нордидеа купуваше всичко.

Поръчките от Копенхаген бяха наедрели толкова бързо, че се наложи Ингилейф да наеме още дизайнери, и то без качеството на стоките да спада. Единственият проблем беше, че Нордидеа забавяха плащанията. А когато кредитната криза удари Дания и Германия, положението се влоши още повече, докато накрая изобщо спряха да плащат.

Трябваше да се правят вноски по един голям заем. По съвет на един банкер, партньорите бяха изтеглили заем в евро при ниска лихва. Лихвата остана ниска малко повече от година, но когато кроната се обезцени, размерът на заема набъбна толкова, че жените нямаха никакъв шанс да се придържат към първоначалния погасителен план.

Но Ингилейф се притесняваше най-вече от това, че галерията дължеше милиони крони на дизайнерите си, а това бяха дългове, които тя бе твърдо решена да плати. Бизнесът с Нордидеа беше изцяло нейно решение; тя бе направила грешка и щеше да си плати за това. Партньорите ѝ нямаха представа колко сериозен е проблемът и Ингилейф не искаше да разбират. Вече бе похарчила наследството от майка си, но това не стигаше. Дизайнерите не ѝ бяха просто приятели: в малък град като Рейкявик, всички от този бранш познаваха Ингилейф.

Ако тя разочароваше тези хора, те нямаше да го забравят. Нито пък тя.

Взе телефона, за да се обади на Андерс Бор в счетоводната фирма в Копенхаген, която се опитваше да спаси някаква част от хаотичните финанси на Нордидеа . Звънеше му веднъж на ден и използваше смесица от чар и заплахи с надеждата, че ще успее да изкопчи нещо от него. На него му беше приятно да говори с нея, но още не се беше пропукал. Но тя продължаваше да опитва. Щеше ѝ се да може да си позволи самолетен билет до Копенхаген и да говори с него лично.

На сто километра на изток, един червен джип Сузуки спря пред група постройки и от него слезе едър мъж. Постройките бяха три: голяма плевня, голяма къща и малко по-малка църква. Мъжът беше доста над метър и осемдесет, с коса, посивяваща по слепоочията, издадена долна челюст, скрита под брадата му, и тъмни очи, които проблясваха под рунтавите вежди. Изглеждаше по-скоро на четирийсет и пет години, отколкото на реалната си възраст — шейсет и една.

Това беше пасторът на Хруни.

Той се протегна и вдиша дълбоко хладния, чист въздух. Бели облачета се гонеха по бледото синьо небе. Слънцето беше ниско — никога не се вдигаше много по тези географски ширини — но осветяваше ясно контурите на хълмовете и планините около Хруни.

Далеч на север, слънчевата светлина се отразяваше от гладката хоризонтална повърхност на глетчера, запълващ празнината между планините. Ниски хълмчета, ливади, все още кафяви в ранната пролет, и скали заобикаляха Хруни. Макар да беше точно от другата, западна страна на хребета, селцето Флудир изглеждаше сякаш е на двайсет километра. Дори петдесет.

Пасторът се обърна да погледне любимата си църква. Тя беше малка сграда с бели ламаринени стени и червен ламаринен покрив, разположена на завет до един каменист хребет. Църквата беше на около осемдесет години, но надгробните камъни около нея бяха назъбени и проядени от времето. Както навсякъде в Исландия, постройките бяха нови, а местата — стари.