lovech - Kadeto tegne mrak

Както бе очаквал, зрънцето хвана корен. Сега растеше и скоро нямаше да изчезне.

— Ако има някакво значение, и аз искам да останеш — каза Ингилейф.

Тя го погледна и му се усмихна свенливо. Магнъс ѝ се захили. Забеляза вече добре познатия му белег на веждата ѝ. Имаше странното чувство, че познава Ингилейф от години, а не от десет дни, когато я бе разпитал за първи път в галерията.

— Да. Има значение.

Тя се приближи към него, надигна се на пръсти и го целуна. Дълго, чувствено. После се отдръпна.

— Хайде, че още път ни чака.

Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-странно изглеждаше планината. На върха ѝ нямаше един голям кратер, а няколко по-малки, останали от предишни изригвания. Серни изпарения излизаха от тесни пукнатини в скалната маса. Снегът ставаше все по-малко, а оголените места — все повече. Магнъс сложи ръка върху черната лава и разбра защо. Беше топла. Някъде не много дълбоко под тях, вулканът продължаваше да бълбука.

Когато стигнаха върха, пред тях се разкри Исландия в цялата си прелест: големи реки, скалисти планини, мудни, мощни глетчери.

— Странно е като се замислиш: тримата братя са изкачили тази планина преди хиляда години — каза Магнъс. — Исилдур, Гаукур и Асгримур, за тях говоря.

— Аха…

Магнъс се огледа.

— Чудя се в кой ли кратер са искали да хвърлят пръстена.

— Кой знае? — отвърна Ингилейф. — Баща ми все за това мислеше. Както се досещаш, той ме доведе тук за първи път. Планината се е променила много през последните хиляда години.

— Какво ще правиш със сагата? Ще я продадеш ли?

Ингилейф поклати глава.

— Ще я дарим на института Арни Магнуссон. Но преди това ще я оставя на Лорънс Фелдман за една година, а той ще ми даде да оправя галерията. Бирна ще получи своя дял, разбира се.

— Идеално!

— Да. Лорънс се сети за този вариант, но явно така всички са доволни. Мисля, че той се чувства виновен.

— Има защо — Магнъс се замисли за всичко, което се бе случило през последните две седмици. Зачуди се дали изобщо някога ще намерят пръстена. Още не бяха открили тялото на Петур — явно водопадът все още не го бе изплюл. Магнъс се надяваше пръстенът да си остане там — на дъното на Гулфос.

Но не можеше да сподели това с Ингилейф. Ставаше дума за брат й, все пак.

— Хайде — каза Ингилейф и тръгна надолу, успоредно на пътеката, по която се бяха качили. Тук нямаше почти никакъв сняг и земята бе топла. Тя заобиколи един стар кратер и спря пред струя пара, излизаща от цепнатина в земята.

— Внимавай! — подвикна ѝ Магнъс. Снегът и лавата под краката на Ингилейф изглеждаха сякаш всеки момент ще пропаднат. Силен мирис на сяра се носеше из въздуха.

Ингилейф извади нещо от джоба си.

— Какво е това? — попита Магнъс.

— Пръстенът.

— Пръстенът!? Мислех, че е у Петур!

— Той ми го даде. Може би за да ме накара да размисля.

— Но това не си го казала на никого!

— Не.

Магнъс беше само на два метра от Ингилейф. Приближи се към нея, за да огледа причината за всички нещастия от последните две седмици. Какви две седмици!? Последното хилядолетие!

— Какво ще го правиш?

— Ти как мислиш? — каза Ингилейф. — Ще го хвърля в бездната, както Толкин е посъветвал дядо. И както е искал Исилдур.

— Недей — каза Магнъс.

— Защо? Така ще бъде най-добре.

— Как защо!? Това е едно от най-значимите археологически открития в тази страна! Истински ли е? Не искаш ли да разбереш? Колко е стар? Кой го е скрил преди осемдесет години? Дали е фалшификат, или наистина е бил изкован още по времето на Атила? Не разбираш ли? Това са все интересни въпроси, дори ако нямат нищо общо с Толкин. А археолозите ще намерят отговорите им.

— Интересни въпроси, да — каза Ингилейф. — Ето, аз ще ти кажа: пръстенът е златен. Отвътре има рунически надпис, но не съм се опитвала да го разчета. Но това е без значение: пръстенът е въплъщение на злото и е нанесъл достатъчно поражения върху семейството ми. Затова искам да се отърва от него.

— Не, Ингилейф, чакай! — Магнъс усети непреодолимо желание да грабне пръстена от ръката й.

Ингилейф се усмихна.

— Исках да дойдеш с мен, за да съм сигурна, че няма да размисля в последния момент. А виж как се обърнаха нещата.

Магнъс виждаше пръстена между палеца и показалеца на Ингилейф. Не знаеше точно какъв е той — дали е на десет години, или на хиляда, но знаеше, че Ингилейф е права.

Той кимна.

Ингилейф приклекна и хвърли пръстена в цепнатината.

Не последва нищо: нито гръм, нито светкавици. Слънцето продължи да свети на бледото исландско небе.