lovech - Kadeto tegne mrak

Магнъс се подхлъзна и сграбчи един камък. Под него, реката бързаше към ръба на водопада. Водата имаше зловещ синьо-зелен цвят.

Цвят на смърт.

Магнъс се вкопчи в скалата и остана там задъхан. Видя как Петур прескочи три камъка, само на метър над водата. Възхити се на координацията му.

Но тогава Петур се подхлъзна. Подобно на Магнъс, и той се вкопчи в скалата с една ръка и остана на място. Но за разлика от Магнъс, Петур не успя да намери хватка за другата си ръка. Увисна и се залюля над водата, свил крака, за да не се натопят в реката и течението да го отнесе.

Магнъс скочи на един камък. После на втори. Не можеше да пази равновесие като Петур. Сега се намираше над самата река, на три метра от брега.

Това беше глупаво.

Петур го погледна. Лицето му бе изкривено от усилие да се задържи с една ръка, а голата му глава блестеше от влагата.

Нямаше да издържи още дълго.

Магнъс се обърна. Видя, че Ингилейф нещо вика и ръкомаха от ръба на скалата. Викаше го да се качи при нея. Магнъс не чуваше думите ѝ, но се ориентира по устните: „Остави го!“.

Магнъс се обърна пак към Петур. Ингилейф имаше право. Магнъс видя как човекът, който бе убил четирима, включително и собствения си баща, и който се бе опитал да убие сестра си, се бори за живота си.

Погледите на Петур и Магнъс се срещнаха. Петур разбра, че Магнъс се е отказал да го гони.

Петур затвори очи, пусна се от скалата и падна без да издаде и звук. Тялото му се понесе в реката и изчезна зад ръба на водопада.

След две секунди от него нямаше и следа.

Глава 38

Магнъс видя Ингилейф до бялото БМВ на брат ѝ, на фона на заснежените планински върхове.

Паркира до нея и излезе от колата.

— Закъсняваш — каза тя. Лицето ѝ бе розово от студа, очите ѝ светеха.

— Съжалявам.

— Нищо де. Радвам се, че дойде.

Магнъс се усмихна.

— А аз се радвам, че ме извика.

— Мислех, че си заминал за Америка.

— Утре. Макар че всички полицаи тук мислят, че вече съм заминал.

— Къде спиш?

— Не мога да ти кажа.

Ингилейф свъси вежди.

— Мислех, че вече ми имаш доверие.

— О, не, не е това. Да кажем, че си научих урока — колкото по-малко хора знаят къде съм, толкова по-добре.

Не беше изключено Сото да изпрати заместник на убиеца, който простреля Арни и затова полицейският комисар бе решил да каже на всички, че Магнъс е заминал за Бостън. А всъщност го бе настанил в къщата на брат си, на час и половина път северно от Рейкявик. Мястото беше красиво, на ръба на един фиорд, с ослепителна панорамна гледка. А и братът на комисаря и семейството му бяха много гостоприемни.

Никой не знаеше нищо за Колби. Това беше добре. Трябваше просто да се покрие за още два дни.

— Е? Какво ще правим сега? — попита Магнъс и погледна към Хекла, надвиснал над тях.

— Ще го изкачим, разбира се.

— Мога ли да попитам защо?

— Ама ти що за исландец си? — подкачи го Ингилейф. — Времето е хубаво и ще се разходим в планината. Не искаш ли?

— О, напротив — каза Магнъс. — Трудно ли е? — Беше взел назаем чифт пионерки от домакина си и в общи линии бе подходящо екипиран.

— През лятото е лесно. Сега е по-така. Още има много сняг, но ще успеем. Хайде!

Тръгнаха нагоре по склона на вулкана. Денят бе прекрасен, небето бе чисто и студено, а гледката зад тях — главозамайваща. Лавата и пемзата бяха покрити със сняг, което всъщност улесняваше ходенето. Магнъс се чувстваше добре. Въздухът бе чист, разходката — ободряваща, а и му бе приятно да ходи редом с Ингилейф. Или по-скоро зад нея. Тя зададе бързо темпо, което Магнъс с радост поддържаше.

— Как е твоят приятел? — попита тя, когато спряха да си поемат дъх и да се насладят на гледката. — Ще се оправи ли?

— Арни е добре, слава богу. Казват, че ще се възстанови напълно.

— Радвам се — каза Ингилейф. Пред тях се простираше долината на река Тьорса, а зад нея — широката равнина, през която течеше Хвита. А отвъд всичко това — още планини.

— Значи утре заминаваш? — попита Ингилейф.

— Да.

— А ще се върнеш ли? — имаше нещо колебливо във въпроса ѝ.

— Не знам — каза Магнъс. — Първоначално изобщо не исках. Но комисарят ме помоли да остана. И съм се замислил.

Наистина се беше замислил и то сериозно. Отчасти се чувстваше задължен и благодарен за това, което комисарят и Арни направиха за него. Но го глождеше и зрънцето съмнение, което сам си вкара в главата три дни по-рано на път към Тьорсардалур. Магнъс подозираше, че истината за убийството на баща му се крие тук, в Исландия, а не по улиците на Бостън.