lovech - Kadeto tegne mrak

— Къде отиваш? — викна му Ингилейф.

— Да погледам водопада.

— Слушаш ли ме изобщо!?

— Слушам, да.

Както Петур се надяваше, Ингилейф тръгна след него. Продължаваше да го убеждава да се предаде. Но стоеше на безопасно разстояние от брат си.

Петур се спря, изломоти нещо и пак тръгна. Това свърши работа. Най-сетне Ингилейф се оказа на метър-два от ръба на пропастта. Трябваше да викат, за да се чуят.

Ингилейф се бе заковала на място. Явно нямаше да пристъпи още малко напред.

Тогава Петур видя в очите ѝ, че тя знае какво се опитва да направи той — да я подмами към собствената ѝ смърт. Ингилейф отстъпи няколко крачки назад, обърна се и побягна. Петур се хвърли след нея. Той имаше по-дълги крака и беше по-силен, така че я догони без проблем и я свали на земята.

Тя извика, но викът ѝ бе заглушен от грохота на водопада. Петур я притисна към тревата, но тя вдигна ръка и го одраска по лицето.

По дяволите! Как да обясни това на ченгетата? Щеше да измисли нещо.

Удари я в лицето. Тя изпищя, но продължи да се съпротивлява. Той я удари пак, по-силно. Ингилейф застина.

Петур преглътна. Очите му пареха от сълзи. Но той нямаше избор. Никога не бе имал избор.

Довлачи Ингилейф до ръба на клисурата. Мястото не беше подходящо. Под скалния ръб започваше полегато тревисто склонче, което не бе достатъчно стръмно. Трябваше да се качи нагоре по течението.

Помъкна тялото на Ингилейф нагоре по пътеката. Краката и ръцете ѝ се блъскаха в камъните. Бе на път да се свести. Но Петур стигна до място, каквото търсеше: ръбът на скалата се издаваше над пропастта, а под него почти отвесният склон се спускаше към реката, засилена към водопада.

Пръстенът! Пръстенът беше у нея! Мамка му! Може би го бе изпуснала, докато се боричкаха? Или го бе прибрала в джоба си?

Положи я на земята. Ингилейф простена. Той започна да рови из джобовете ѝ.

Но тогава, като гръм от ясно небе, една едра фигура прелетя във въздуха и го повали на земята.

Магнъс не чу виковете на Стив Джъб заради шума от водопада. Но се спря и погледна назад.

Тогава видя внушителната фигура на Джъб да се подрусва надолу по пътеката с размахани ръце.

Магнъс се затича. Баирът беше стръмен, но това не го забави.

Обикновено гледаше да се поддържа във форма, тичаше по няколко километра на ден, когато имаше възможност. Но в Исландия такава възможност не се появи и Магнъс се бе поотпуснал. Сърцето му блъскаше тежко, едва си поемаше дъх. Макар да беше стръмно, Магнъс взе баира за отрицателно време.

— Там, горе! — викна Джъб. — Над водопада!

Магнъс не изчака да чуе подробностите, а продължи да бяга нагоре.

Когато стигна до билото, гърдите му щяха да се пръснат.

И тогава ги видя. Две фигури, на метър от ръба на пропастта, едната легнала на земята, а другата надвесена над нея.

Магнъс се затича към тях, вече надолу и още по-бързо. Нямаше шанс Петур да чуе стъпките му, а и той бе твърде зает със сестра си, за да види, че Магнъс се приближава.

Магнъс се хвърли върху Петур и двамата се затъркаляха към ръба на скалата.

Петур се откопчи и се изправи на крака. Олюля се на ръба на пропастта над реката.

Магнъс го гледаше, без да се приближава. Нямаше желание да се хвърли в смъртоносен скок в пропастта, заедно с Петур. Но и щеше да му е трудно да го арестува. Най-малкото, нямаше белезници в себе си. Не знаеше какво да прави, ако успее да надвие Петур. Може би щеше да накара Джъб да седне върху него за час-два, докато дойдеше Вигдис. Разбира се, ако се намираше в нормална страна, щеше да има пистолет и тогава нещата щяха да са много по-прости. Но тук…

Магнъс видя, че Петур се опитва да го премери с поглед. Петур бе висок и жилав. Но Магнъс беше едър и знаеше, че не изглежда беззащитен. Хората обикновено избягваха да се заяждат с него.

Магнъс чу простенване зад гърба си. Ингилейф. Добре, че поне беше жива.

— Хайде, Петур — каза Магнъс с равен глас. — По-добре се предай. Няма друг изход. Ела с мен.

Петур се поколеба. После погледна зад себе си, към речната стихия и зъберите над нея. В следващия момент, Петур се обърна и изчезна зад ръба.

Магнъс се приближи до пропастта и погледна надолу. Там имаше нещо като пътечка, или по-скоро стъпалца, които стигаха до една скала, издадена над реката. Магнъс видя, че може да слезе до водата по пътечката и да се качи обратно малко по-нагоре по течението.

Магнъс слезе след Петур. Камъните бяха изключително хлъзгави от водните пръски и беше трудно да се пази равновесие. Петур не внимаваше чак толкова къде стъпва и трупаше преднина. Магнъс осъзна, че щеше да е много по-добре да остане горе. Със сигурност би стигнал преди Петур до мястото, към което се беше прицелил. Но беше твърде късно.