Софи Джордан - Огнена светлина

— Ъ-ъ… всъщност аз също ще излизам.

Тамра се обръща.

— Наистина ли? — пита мама, сетне скръства ръце и влиза в стаята. — С кого? — В гласа й се долавя нотка на надежда. Че нейната трудна дъщеря може би най-накрая излиза от тежък период, приспособява се към новата си среда, печели приятели.

— С Уил. — Избягвам думата среща. Не е нужно да я притеснявам.

— Уил? — обажда се Тамра. — Това не е ли малко… глупаво?

Майка ми сбърчва чело.

— Това е момчето, заради което онези момичета те нападнаха в тоалетната, нали? — Очевидно Тамра е разговаряла с мама по въпроса. — Момчето, което те кара да се…

„Преобразяваш“ е думата, която тя не доизрича. Сякаш е нещо мръсно, което не може дори да произнесе.

— Вече мога да се контролирам, когато съм с него — лъжа аз. И така е по-добре, отколкото да й кажа, че не е нужно.

Очите на майка ми добиват студен израз.

— Не искам да излизаш с него. — Казва го кратко и категорично.

— Да, аз също — добавя Тамра, сякаш ми е настойник.

— Ти нямаш думата по въпроса — сопвам й се аз.

Тамра ми е бясна и съм сигурна, че това е, защото я излъгах, когато ме попита за Уил. Може би тогава трябваше да й кажа истината, вместо да запазя тази моя малка, вълнуваща тайна.

— Той не ни е донесъл нищо друго, освен неприятности…

Забивам гневно пръст във въздуха.

— Той е единствената причина да искам да остана тук! Единствената причина все още да не съм избягала! Трябва да си благодарна, че го срещнах. — Това не е съвсем вярно. Мама и Тамра също имат своята роля, но съм твърде ядосана, за да го призная.

Мама трепва и примигва. Лицето й изведнъж пребледнява.

— Ясинда! — Тя изрича името ми някак приглушено. Сякаш съм казала нещо ужасно. Или съм направила нещо още по-лошо.

— Какво? Мислеше, че не ми е минавало през ума да избягам ли? — питам аз. — Чувствах се толкова нещастна, преди да срещна Уил! Не мисля, че мога да издържа и един ден тук без него!

Тамра изсумтява нещо възмутено и се обръща към шкафа.

Мама е притихнала. Изглежда бледа и уплашена. Виждам я как мисли трескаво, преценява. Взирам се в нея, опитвам се да й предам надеждата, която чувствам. Опитвам се да й внуша, че всичко ще бъде добре, всичко ще е наред, докато съм с Уил.

Тя поклаща тъжно глава, изпълнена със съжаление.

— Твърде опасно е за теб да бъдеш с него.

Само ако знаеше наистина колко е опасно!

— Хубаво — отсичам аз, вдигайки ръце. — Защо тогава не ме затвориш в клетка? Или ме спри от училище и наеми домашни учители. Не допускаш ли, че всяко момче, което харесвам… и от което съм привлечена, би имало същия ефект върху мен? — Не мисля, че това е така, но въпреки това го казвам. Уил е единственият, с когото се чувствам по този начин. У него има нещо. Нещо, което ни свързва дълбоко. Никое друго момче не ми въздейства като Уил.

Мама поклаща глава.

— Ясинда…

— Трябва ли да излизам с момче, което ме отвращава, само за да съм в безопасност?

— Разбира се, че не — казва тя бързо. — Но може би не трябва да излизаш с никого, докато твоето драки не…

— Умре? — довършвам язвително. — Знам. — Махвам презрително с ръка. — Това е великото събитие, което очакваш. Денят, в който ще мога да бъда наречена човек.

И от това боли. Като рана, която отказва да зарасне и тупти отворена и кървяща. Боли ме, че не съм онова, което тя иска да бъда, и че за да получа одобрението й, трябва да съм нещо, което самата аз не искам…

В очите ми парят сълзи, докато си мисля колко нечестно е това. Поемам си дълбоко въздух.

— Някога хрумвало ли ти е, че то може и да не умре? Че моето драки не е просто част от мен, която може да бъде заличена? Че това съм аз. Завинаги. Цялата аз. Онази, която съм. — Поставям ръка на сърцето си. — Знам, че според теб то рано или късно ще изчезне, но аз съм огнедишаща, ако не си забравила. И това ме прави по-различна от всичко, което знаем за вида ни.

Тя поклаща глава. Изглежда уморена. Състарена и малко уплашена.

— Няма да излизаш с него.

Стисвам ръцете си силно до болка.

— Не можеш да направиш това…

— Кое. Да бъда твоя майка? — отсича тя и в кехлибарените й очи отново блестят пламъчета. — Аз винаги ще бъда такава, Ясинда. Просто свикни с това.

Знам, че е права, разбира се. Тя ме обича и винаги ще постъпва така, че да ме предпази от грозящите ме опасности. Дори и по този начин да ме кара да се чувствам нещастна. Майка ми винаги ще прави онова, което е нужно.

Скръствам ръце и свивам мрачно устни.

— Както и аз.