Софи Джордан: Гаснеща жарава

Annotation

За да спаси живота на момчето, което обича, Ясинда разкрива най-строго пазената тайна на своя вид — тя е потомка на дракони. Сега, когато отново е под закрилата на прайда, всички гледат на нея като на предателка. Но колкото и да е самотна, Ясинда не съжалява за нищо. Макар да знае, че никога повече няма да види своя любим, който не помни нищо от онази съдбовна нощ, благодарение на нея той е все още жив. След това се случва немислимото. Уил я намира и я моли да избяга с него. Но цената, която ще трябва да плати Ясинда, ако последва сърцето си, може да се окаже по-висока, отколкото е допускала. Ще бъде ли тя готова да рискува всичко?

„Със своите вълнуващи сблъсъци, драматични бягства и невероятно красивата си любовна история романът «Гаснеща жарава» поразява въображението, както малко други книги.“ „Къркъс Ривюс“

„Софи Джордан притежава уникалния талант да грабне читателя и шеметно да го пренесе в света, който тя създава.“ „Библиофил“

Софи Джордан

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

Информация за текста

notes

1

2

3

Софи Джордан

Гаснеща жарава

1

Понякога сънувам, че пропадам.

Разбира се, тези сънища започват с полет. Защото това правя. Това съм аз. Това обичам.

Преди няколко седмици бих казала, че го обичам най-много на света, но оттогава много неща се промениха. Всъщност — всичко.

В тези сънища се втурвам през небесата свободна така, както би трябвало. И след това изведнъж нещо се случва и се спускам шеметно надолу. Махам във въздуха в опит да се хвана за нещо, виковете ми са заглушени от суровия вятър. Пропадам със страшна сила. Безпомощна. Изгубена. Точно така се чувствам и сега: падам и нищо не мога да направя. Не мога да го спра. Пленница съм на стария кошмар.

Винаги се събуждам, преди да се стоваря на земята. Това ми е спасението. Само че тази нощ не сънувам. Тази нощ падам към земята. И е точно толкова болезнено, колкото очаквах.

Притискам буза в хладното стъкло на прозореца и гледам как нощта препуска покрай мен. Докато Касиан кара, погледът ми се напряга в застиналия мрак, плъзга се по каменни дворове и фасади на къщи и търси отговор, търси причината за всичко, което се случва.

Светът сякаш е затаил дъх, докато намаляваме скоростта пред знак „стоп“. Вдигам очи към непрогледната нощ над нас. Дълбокото беззвездно небе ме мами, прилича на уютно убежище. Дочувам гласа на мама от задната седалка — тих и напевен. Говори на Тамра, опитва се да изтръгне реакция от нея. Отлепям буза от стъклото и хвърлям поглед през рамо. Тамра трепери в ръцете на мама. Взира се с празен поглед пред себе си, а лицето й е мъртвешки бледо.

— Тя добре ли е? — питам пак, защото трябва да кажа нещо. Трябва да знам. Аз ли й причиних това? И за това ли бях виновна? — Какво й е?

Мама се мръщи и клати глава към мен, сякаш изобщо не е трябвало да се обаждам. Предадох и двете. Наруших ненарушимото правило. Разкрих истинската си същност на хората — още по-лошо, на ловците — и всички щяхме да плащаме за грешката ми. Непоносимата тежест на тази мисъл ме притиска надолу в седалката. Обръщам се пак напред и усещам, че треперя неконтролируемо. Скръствам ръце, обгръщам се с тях в опит да се успокоя.

Касиан ме предупреди, че ще трябва да платя цена за случилото се тази вечер и се чудя дали вече сметката не е дошла. Изгубих Уил. Тамра е болна или в шок, а може би нещо още по-лошо се случва с нея. Мама дори не може да ме погледне. С всеки дъх усещам още по-силно нещастието си, събитията от изминалата вечер прогарят клепачите ми. Виждам как човешката ми маска пада и се представям в истинската си същност пред семейството на Уил. Това стана, когато полетях отчаяно през пукащия сух въздух към него. Но ако не се бях разкрила, ако не бях полетяла към Уил, той щеше да е мъртъв, а аз не мога да понеса тази мисъл. Повече никога няма да го видя, нищо че ми обеща да ме намери, но поне е жив.

Касиан мълчи до мен. Изговори достатъчно, когато убеди мама да се качи в колата при нас и я накара да разбере, че завръщането в дома, от който избягахме, е единственият спасителен избор. Стиска толкова здраво волана, че кокалчетата на ръцете му са побелели. Съмнявам се, че ще отпусне хватката, докато не се отдалечим на безопасно разстояние от Чапарал. Вероятно не и преди да сме на сигурно място в прайда. Безопасност. Потискам напиращия смях. А дали не е стенание? Дали някога пак ще бъда в безопасност?