Софи Джордан - Гаснеща жарава

Попивам с очи всичко наоколо, кожата ми се наслаждава на влажния въздух. Като че Нидия е права. Цялото ми тяло се зарежда с енергия от земята под краката ми. У дома сме. Несъзнателно търся по улиците. Нямам търпение да видя най-добрата си приятелка, но навън няма никого.

Мама е прегърнала закрилнически Тамра, докато двете слизат от колата. Нидия се втурва да им помогне. Сестра ми едвам върви. Краката й се влачат по земята, докато мама и Нидия я подкрепят от двете й страни.

— Значи най-накрая се случи, а? — Нидия отмята кичур сребриста коса от бледата буза на Тамра. — Знаех си, че е въпрос на време. Близначките са такава рядкост между нас. Знаех си, че не може Ясинда да има дарба, а ти — не.

Касиан оглежда изпитателно сестра ми — момичето, което той заедно с цялата ни общност смяташе за безполезно. Мога само да гадая какво си мисли. Сега, когато стана ясно, че притежава една от най-силните и желани дарби, присъщи на нашия вид, тя олицетворява бъдещата сигурност на прайда.

Касиан сякаш усеща втренчения ми поглед и се обръща към мен. Насочвам вниманието си към другите и ги следвам вътре в къщата. Когато влизаме, ме лъхва познатата миризма. Силният аромат на пържена риба се смесва с мириса на билките, които се сушат до кухненския прозорец. През мен преминава приятна топлина, но се отърсвам от това чувство, като си напомням, че завръщането ни няма да е никак лесно. Предстои ни да се изправим лице в лице със Северин и старейшините. Когато си тръгнах, те бяха готови да заповядат да ми подрежат крилата. Това няма как да го забравя.

— Я виж ти колко си студена. Спомням си първите дни, след като дарбата ми се прояви. Мислех, че никога няма да се стопля. — Нидия слага ръката си, прошарена с тънки вени, на челото на Тамра. — Ще ти донеса отвара от корени. Течностите ще ти помогнат да се възстановиш. И да си починеш. — Отива до кухнята, налива димящата течност от чайника в чаша.

— А ще ме възстанови ли до предишното състояние? — пита хрипливо Тамра от дивана. Гласът й е станал дрезгав от дългото мълчание. Това е първото нещо, което казва, откакто напуснахме Чапарал. Въздъхвам с облекчение, че отново проговори. Може да е глупаво, но камък ми пада от сърцето, доволна съм, че поне тази част от нея не се е променила.

Нидия поднася димящата чаша към устните на Тамра.

— Това ли искаш?

Погледът на Тамра се стрелва последователно към мен, Касиан и мама. Ледените й очи изглеждат уморени.

— Не знам — прошепва тя, преди да отпие от чашата и да премигне.

— Пари ли те? — Нидия замахва с ръка над чашата и праща охлаждаща мъгла към горещия чай.

Мама присяда до Тамра, приближава се силно до нея, сякаш иска да я предпази от нещо. Погледът й среща този на Касиан.

— И сега какво? — Гласът й прозвучава настъпателно, сякаш не аз, а той е виновен, че се върнахме. — Ще дойдат всеки момент. Какво ще се случи? Дали ще ни накажат?

Като син на лидера на общността Касиан носи значителна отговорност. Ще наследи контрола над прайда.

Отпускам се на един стол и се взирам в лицето му. Нещо проблясва в тъмните му влажни очи.

— Обещах на Ясинда да я защитя. Ще направя същото и за Тамра. Както и за теб.

Мама се засмива глухо и горчиво.

— Благодаря, че ме включи, но и за миг не съм си помислила, че те е грижа за мен.

— Мамо… — обаждам се аз, но тя ме прекъсва.

— Не се сърдя. Стига да ми обещаеш, че ще се погрижиш за безопасността на Ясинда и Тамра. Само те ме интересуват.

— Давам ти думата си. Ще направя всичко по силите си, за да защитя дъщерите ти.

Тя кимва.

— Надявам се, че думата ти е достатъчна. — Свежда поглед пак към Тамра. Изглежда изпълнена със съжаление и аз знаех, че тъгува за загубата на единствената си дъщеря, която досега бе човешко същество.

Пъхам ръка под бедрото си и сядам върху нея. Изведнъж се чувствам разстроена, че майка ми тъгува и за мен. Че ме оплаква от години.

Трудно ми е да слушам как майка ми се моли за нашата безопасност, особено за моята. Защото се издъних. Споменът за последната ми вечер с Уил не ми излиза от главата. Прайдът има пълното право да ми е ядосан. Изложих на риск всички ни до един, и то заради момче, което познавах само от няколко седмици. Ако Тамра не ни беше укрила, тайната ни щеше да е в ръцете на врага и да останем напълно беззащитни.

По гърба ми преминава ледена тръпка и полазва по главата ми, когато внезапно осъзнавам, че Уил няма да ме помни. Макар и припаднал в колата, той бе достатъчно близо до мъглата. Спомените му са изтрити. Отчаяно се надявам в съзнанието му все пак да остане някаква частица от миналата вечер, за да е наясно, че не съм изчезнала от живота му просто ей така. Трябва да помни защо съм си тръгнала. Трябва.