Софи Джордан: Гаснеща жарава

Все още треперя, съпротивлявайки се на идеята, че Уил няма да знае какво се е случило с мен. Тогава пристигат старейшините и влизат в къщичката на Нидия, без да почукат. Изпълват всекидневната, която се оказва тясна за едрите им фигури.

— Върнахте се — обявява Северин и аз се стряскам от дълбокия му тембър, макар да очаквах да го чуя. Откакто избягахме от Чапарал, гласът му непрекъснато кънти в главата ми, представям си как ме осъжда на подрязване на крилата заради престъпленията ми. А сега с тъжно примирение стоя лице в лице с него.

Зад Северин се виждат още няколко старейшини със строги изражения. Не носят специални дрехи, които да ги отличават от другите. Разпознават се по поведението, бяха се научили да изглеждат безпристрастни. Винаги съм можела да ги отделя от останалите.

Северин плъзва поглед по всички нас и най-накрая се заглежда в Тамра. Очите му просветват и това е единственият малък знак, който дава, че е изненадан от променената й външност. Оглежда я внимателно, без да пропуска нищо. Нито сребристосивите очи, нито перлената коса. По същия начин гледаше мен от много време. Импулсивно ми се иска да застана между тях, да я защитя от всепроникващия му поглед.

— Тамра. — Произнася името й почти шепнешком, сякаш за първи път пробва дали може да го изрече. Приближава се и слага длан на рамото й. Взирам се в ръката му, която докосва сестра ми, и стомахът ми се свива. — Ти прояви дарбата си. Колко прекрасно.

— Е, предполагам, че вече ще означава нещо за теб. — Не успявам да спра бунтовните думи. Откъсват се от устните ми със скоростта на изстрелян куршум.

Северин ми хвърля смразяващ поглед. Очите му са ледени и тъмни като безлунна нощ.

— Абсолютно всички от този прайд означават нещо за мен, Ясинда. — Докато го казва, властната му ръка не се откъсва от Тамра и на мен ми се иска да го откъсна от сестра си със сила.

Да, но някои от нас означават повече.

— Несправедливо е да намекваш, че не е така — добавя той. Иска ми се да се притисна в Касиан, не ми харесва да се чувствам заплашена, докато баща му се взира в мен. Но не помръдвам от мястото си и не откъсвам очи от Северин. Сърцето ме боли. Предадох хората си. Загубих Уил. Нека бъдат жестоки с мен.

Ъгълчето на устата на Северин се повдига бавно и заплашително.

— Радвам се, че се върна, Ясинда.

3

Повеждат ме към стария ми дом като затворник. Старейшините вървят пред и зад мен. Изглежда, няма значение, че се върнах доброволно. Касиан специално им го напомни. Повтори им го няколко пъти. Но за тях има значение, само че съм си тръгнала, че съм имала наглостта да се измъкна, че съм ценна собственост, която се бе осмелила да избяга, при положение че прайдът има определени планове за мен.

Пристъпвам в къщата, в която прекарах детството си, и се чувствам странно. Пространството ми изглежда по-малко, по-ограничаващо. Ядосвам се на себе си. Преди този дом ми беше достатъчен. Поемам дълбоко застоялия въздух. Вероятно никой не е влизал, откакто се бяхме измъкнали посред нощ.

Взирам се в дивана, във вдлъбнатината на възглавницата в средата. Това е мястото на Тамра, нейното убежище. Отритната от прайда като дефектна драки, тя с часове седеше пред телевизора. Не ми е уютно без нея у дома, но разбирам, че така трябва да бъде засега. Северин нареди Тамра да остане при Нидия. Мама не оспори решението — смята, че друг шейдър ще знае най-добре как да се грижи за нея, докато свикне с дарбата си.

— Да не би да искате и да ни завиете, като си легнем? — сопва се мама на старейшините, които не си тръгват от къщата ни. Лицата, които приемах за даденост и смятах за напълно безопасни, докато бях дете, сега ме гледат с презрение.

Те бавно се обръщат и излизат.

— Видя ли Касиан да си тръгва със Северин? — пита мама и се втурва към прозореца. Кимвам, докато тя разтваря пердето.

— Да се надяваме, че ще го убеди да не ни… наказва прекалено строго за бягството.

— Да. — Спомням си радостта на Северин за Тамра и ми се струва, че има голяма вероятност да е снизходителен към нас.

Мама изсумтява и оставя пердето да падне обратно на мястото си.

— Двама от тях са още отвън.

Поглеждам през прозореца и виждам двамата старейшини, които още са на предната ни веранда.

— Като че ли нямат намерение скоро да си тръгнат. Май искат да се уверят, че няма да се измъкнем пак.

— Тамра е при Нидия — казва мама, сякаш това е достатъчна причина да не мърдаме. И е точно така. Дори да искам да си тръгна от прайда, никога няма да го направя без сестра си. Особено сега. Гърдите ми се стягат, като си спомням какво преживява тя. Сигурно е много объркана, много… самотна.