Софи Джордан: Гаснеща жарава

— Никога не бих тръгнала без Тамра — казва мама, изричайки на глас мислите ми. И така ме стрелва с поглед, сякаш съм казала, че трябва да оставим сестра ми тук и да бягаме.

Свеждам очи към ръцете си, после пак поглеждам през прозореца. Само и само да не срещам погледа й. Не искам да види, че знам какво премълчава. Че разбирам какво означава гневният й поглед — че би тръгнала без мен. Може би не съм справедлива. Или пък говори чувството ми за вина и тя въобще не мисли така.

Мама въздъхва и аз обръщам очи към нея, виждам как прокара пръсти през косата си. В къдравата й грива са се появили сиви нишки. Първите.

— Не мога да повярвам, че сме пак тук — мълви тя. — На мястото, от което тръгнахме. И сме по-зле отпреди.

Изтръпвам, защото ми се струва, че това е удар по мен. Моя е вината да се върнем у дома. Всичко това се случва заради мен. Знам го. Тя също.

— Уморена съм — казвам. Не е лъжа. Не съм спала, откакто тръгнахме от Чапарал. Мислите ми са прекалено трескави заради всичко, което се случи, заради колосалните ми грешки. Чудя се къде е Уил, какво прави, какво мисли и си спомня. Или по-скоро — какво не може да си спомни.

Тръгвам към стаята си. Никога не съм се чувствала толкова стара.

— Ясинда.

Спирам и поглеждам през рамо, когато чувам името си. Лицето на мама в сенките е непроницаемо.

— Ти дали… — Чувам я как поема дъх, преди да продължи. — Онова момче. Уил…

— Какво за него? — Макар Уил да е последното нещо, за което ми се говори в момента, й дължа отговори. Дори това да означава да бръкна в прясна рана.

— Ти дали ще можеш да го забравиш? — Безпогрешно долавям надеждата в гласа й.

Мислите ми се връщат към Голямата скала. Към мига, в който видях Уил да се плъзга по каменистия склон право в зейналата пропаст. Нямах избор. Трябваше да се разкрия. Трябваше да го спася. Дори с риск ловците да ме видят как го правя. Наистина нямах избор. Както нямам и сега.

— Трябва да го забравя — отвръщам.

Кехлибарените очи на мама просветват разбиращо.

— А дали ще можеш?

Този път не отговарям. Защото думите нямат значение. Ще трябва да й покажа, да й докажа, че може отново да ми има доверие. Да го докажа на всички.

Обръщам се и тръгвам към стаята си. Минавам покрай окачените в рамки снимки на семейството, което някога бяхме. На тях е красивият ни баща, усмихнатата ни майка и две щастливи сестри, които дори не подозират колко различни ще станат. Как да знаем какво ни очаква?

Изритвам обувките си, преобличам се в стара тениска и шорти, които намирам в чекмеджето на скрина. Очите ми се плъзгат невиждащо по звездите на тавана, преди клепачите ми да се затворят.

И сякаш само минути по-късно някой ме разтърсва и ме изтръгва от успокояващата прегръдка на съня.

— Ясинда! Събуди се!

Отмествам възглавница от главата си и пред замъгления ми поглед се появява Лазур. И колкото и да се радвам да я видя, предпочитам да дръпна обратно възглавницата на главата си и да потъна в съня, където вината и болката не могат да ме достигнат.

— Лаз. — Потърках гуреливите си очи. — Как влезе?

— Чичо ми Кел е на стража на верандата ви. Той ме пусна.

Точно така. Чичото на Лазур е един от старейшините, който ме гледаше укорително като престъпница. И сигурно съм такава. По същество. В края на краищата аз съм под домашен арест.

— Радвам се да те видя — промърморвам уморено.

— Радваш се да ме видиш? — Тя ме удря с възглавница. — Само това ли ще кажеш, след като избяга и ме остави тук сама, след като отпраши бог знае къде?

— Мама настояваше. — Не беше времето сега да й обяснявам защо сме си тръгнали и какви намерения имаше за мен прайдът. И може би още има.

Тогава си спомних, че Лазур бе с мен сутринта, когато Уил и семейството му за малко да ни заловят. И двете бяхме нарушили свещени правила, като се бяхме измъкнали да полетим на дневна светлина. Сядам на леглото и се взирам загрижено в нея.

— Нали не си загазила? Задето се измъкна заедно с мен?

Лазур върти очи.

— Никой не ми обърна внимание, след като откриха, че сте избягали. Само дето ме разпитваха настоятелно.

Въздъхвам и се просвам пак по гръб, изпълнена с облекчение. Поне това няма да ми тежи на съвестта.

Лазур отмята дълъг кичур черна коса със сини нишки от рамото си и се навежда над мен с блеснали от емоции очи.

— Нямаш представа какво стана тук, след като си тръгна. Заради това, че си тръгна.

Претъркулвам се и прегръщам една възглавница.

— Съжалявам, Лаз. — Очевидно съвестта ми няма да остане напълно чиста пред нея. Признавам си, че не мислех много за Лазур, след като избягах. Имах си достатъчно грижи всеки ден в Чапарал.