Софи Джордан: Гаснеща жарава

Не мога да помръдна, докато я гледам. Тя е едновременно красива и ужасяваща с тази искряща кожа и напълно лишена от цвят коса. Вдига слабите си ръце. Върху нас бързо се спуска мъгла като изпомпан с машина дим. Толкова е гъста, че едвам виждам собствената си ръка пред лицето си. Ловците са напълно скрити, но ги чувам как си крещят един на друг, кашлят и падат на шосето като плочки от домино. Първи, втори, трети… След това настава тишина.

Напъвам се да чуя звук във внезапно настъпилата гробна тишина, в която мъглата на Тамра прави каквото трябва — крие ни, крие ни, крие ни… Всички наоколо, всяко едно човешко същество край нас. Уил!

Откъсвам се от Касиан и отчаяно се втурвам през хладната пара, която замъглява въздуха и съзнанието. Спъвам се в ловците, проснати от Тамара. Не виждам нищо през всепоглъщащия облак; махам трескаво с ръце през хладната прегръдка на мъглата, търся пипнешком колата, в която е Уил.

И тогава го виждам, проснат на задната седалка. Шофьорската врата е широко отворена и пропуска мъглата. Гъстата пара се вие около заспалото му тяло почти нежно. За миг застивам. Само се взирам и се задавям от собствения си дъх. Макар и ранен, той е красив.

После крайниците ми се събуждат. Отварям задната врата и се пресягам към него. Треперещите ми пръсти галят лицето му и приглаждат назад кичурите му с цвят на мед от челото му. Все едно пипам коприна.

Трепвам, когато Касиан извиква името ми.

— Ясинда! Трябва да тръгваме! Веднага!

В този миг той ме намира и ме задърпва от колата. С другата си ръка държи Тамра. Бута я към мама. Новопоявилите се отблясъци по тялото й озаряват пустата нощ и ни проправят пътека през гъстата виеща се мъгла.

Облакът ще се разпръсне скоро след като Тамра си тръгне и всички ние избягаме. Мъглата ще изчезне, а заедно с нея и спомените на ловците.

Веднъж бях казала на Тамра, че дарбата й просто още не се е проявила и тя просто е къснозрейка. Казах й го, макар да не го вярвах, за да й вдъхна надежда. Но дълбоко в себе си също като останалите в прайда смятах, че тя е закърняла драки. А се оказва, че тя притежава един от най-редките таланти и е сред най-надарените от нас. Точно като мен.

Касиан сяда зад волана, пали двигателя с грохот и политаме отново по шосето. Гледам назад през задното стъкло към огромния бял облак. В него е Уил. Забивам пръсти в седалката и усещам как износената дамаска се къса под тях. Не, не мога сега да мисля за него — прекалено много боли.

Погледът ми се отмества върху бледата ми сестра и трябва да го извърна. Гледката, която представлява близначката ми, ме стряска. Тя ми се струва чужда като тази пустиня.

Поемам дълбоко дъх. Отиваме си у дома, при планината и мъглата, при всичко познато. В единственото място, където е безопасно за нас. Връщаме се в прайда.

2

Закътаното градче на нашия прайд се появява като видение в мъгливия вечерен въздух. Тесният черен път става по-широк сред високите обвити с пара дървета и селището изниква пред погледа ни. Касиан въздъхва до мен и възелът в гърдите ми малко се отпуска. У дома сме.

Отначало пред очите ти се появява нещо, което прилича на плетеница от храсти и лози, но когато се взреш по-добре, виждаш, че всъщност е стена. А зад нея на безопасно място е скрит моят свят. Мястото, на което си мислех, че ще живея цял живот. Поне преди Уил.

Пред входната арка стои на пост страж. Мъглата на Нидия го обвива от всички страни. Веднага разпознавам Людо. Един от лакеите на Северин, ониксов драки, който обича да се перчи с мускулите си. Очите му се уголемяват, когато ни вижда. Без да каже и дума, той ни пуска в градчето.

Стражът е странна гледка. Нидия живее до входа на селището и върши цялата работа — тя усеща всеки, който влиза или излиза. Освен нея имаме и наблюдателници. Стражът е нова допълнителна мярка за сигурност, но се чудя каква ли е причината да го добавят. Дали не е заради нас? Нима непозволеното ни заминаване е предизвикало тази извънредна бдителност?

Касиан паркира пред къщата на Нидия. Тя вече е излязла на вратата и ни чака, сякаш е усетила, че идваме. И според мен точно така е станало.

Стои толкова спокойна с ръце на кръста. Дебелата й сребриста плитка виси през едното й рамо. Косата й е почти същата като на Тамра. Погледът ми несъзнателно се извръща към сестра ми на задната седалка. Тя вече също е шейдър . Мама докосва кичур от косата й, сякаш да се увери, че е истина. Виждаме я да го прави вече няколко пъти.

— Върнахте се у дома, при нас, значи — мърмори Нидия, когато слизам от колата. Устните й се усмихват, но очите й са сериозни. Спомням си нощта, в която се измъкнахме, спомням си сянката й на прозореца и увереността ми, че тя просто ни е пуснала, позволила ни е да избягаме. — Знаех си, че така ще стане. Че за да останете, ще трябва да си тръгнете, за да разберете къде ви е мястото.