Софи Джордан: Гаснеща жарава

Градът прелита покрай нас, къщите оредяват, колкото повече излизаме от него. Скоро ще избягаме оттук. Ще сме далеч от тази пустиня и от ловците. Далеч от Уил. Последната мисъл забива нокти в прясната все още рана в сърцето ми, но няма какво да се направи. Дали изобщо има бъдеще за нас? За една драки и за един ловец на драки? Ловец на драки, в чиито вени тече кръв като моята.

Това последното все още кръжи около съзнанието ми, което отказва да го приеме. Всеки път, когато затворя очи, виждам искрящата му пурпурна кръв в тъмнината. Също като моята. Главата ме заболява, докато се опитвам да приема ужасната истина. Колкото и убедителни да бяха обясненията на Уил и макар все още да го обичам, фактът, че откраднатата от моите хора кръв тече във вените му, остава непроменен.

Касиан въздъхва бавно, когато напускаме очертанията на града.

— Е, това беше — казва мама, докато разстоянието между нас и Чапарал се увеличава.

Обръщам се и виждам, че се е загледала през задното стъкло. Оставя всичките си надежди за по-добро бъдеще в Чапарал. Отидохме там, за да започнем на чисто, далеч от прайда, а сега се връщаме пак обратно.

— Съжалявам, мамо — казвам, не само защото така трябва, а и защото наистина го мисля.

Мама клати глава, отваря уста да каже нещо, но се спира.

— Имаме проблем — обявява Касиан. Няколко коли пред нас са блокирали пътя и ни принуждават да спрем.

— Това са те — успявам да промълвя с изтръпнали устни, докато Касиан все повече се приближава към тях.

— Те? — пита мама. — Ловците ли?

Кимам отривисто. Ловците. Семейството на Уил.

Ослепителните светлини на фаровете пронизват мрака и осветяват лицето на Касиан. Очите му се стрелват към огледалото за обратно виждане и усещам, че се чуди дали да не обърне и да избяга в обратна посока. Но е прекалено късно — една кола потегля, за да препречи отстъплението ни, а пред нашата се появяват няколко силуета. Касиан натиска рязко спирачките и стисва здраво волана. Знам, че се бори с импулса си да ги прегази. Напрягам се да видя Уил сред тях, чувствам го, знам, че е някъде там.

Груби и заядливи гласове ни извикват да слезем от колата. Аз не помръдвам. Топлите ми пръсти парят върху голите ми крака — толкова силно съм притиснала длани към бедрата си сякаш се опитвам да бръкна в себе си и да стигна до своята същност на драки.

Някой удря с юмрук по капака и виждам очертанията на пистолет в мрака.

Касиан среща погледа ми и ми казва с очи това, което вече знам. Трябва да оцелеем. Дори това да означава да направим онова, на което нашият вид е способен. И защо не? Вече няма какви тайни да пазим.

Кимам, слизам от колата и заставам лице в лице с враговете ни.

Братовчедът на Уил — Зандър, пристъпва напред и завира самодоволното си лице в моето.

— Ти наистина ли си мислеше, че ще се измъкнеш?

Изгаряща болка прорязва гърдите ми, изпълвам се с гняв срещу тези чудовища и това, което ми струваха тази вечер. На гърлото ми засяда жарава, но нарочно не я потушавам, за да се настървя за това, което може би предстои.

Един ловец стоварва юмрук по задното стъкло и извиква на мама и Тамра:

— Слизайте от колата!

Мама излиза, опитвайки се да запази достойнство, и издърпва Тамра след себе си. Сестра ми е пребледняла още повече и диша хрипливо. Кехлибаренокафявите й очи — същите като моите — изглеждат замъглени, мътни и безцелно взрени в пространството. Разтваря устни, но от тях не излизат думи. Приближавам се към тях, за да помогна на мама да я придържа. Тамра е леденостудена, изобщо нямам усещане, че докосвам кожа, когато я пипам, а хладен мрамор.

Касиан застава лице в лице със Зандър, величествен като принц, какъвто си и беше. Светлината се отразява в моравочерните кичури на косата му. Облизвам устни и се чудя как мога да убедя Зандър, че не ме е видял да се разкривам.

— Какво искаш?

Братовчедът на Уил ме мушва с пръст.

— Ще започнем с теб, каквото и дяволско изчадие да си.

— Остави я — заповядва му Касиан.

Вниманието на Зандър се пренасочва към Касиан.

— А след това ще продължим с теб, здравеняко… и с това как падна от скалата заедно с Уил и нямаш дори драскотина.

— Къде е Уил? — изстрелвам аз. Трябва да знам.

Зандър сочи с палец към една от близките коли.

— Припадна на задната седалка.

Присвивам очи в мрака и забелязвам силует на задната седалка на една от колите. Уил! Толкова е близо, но все едно ни дели цял океан. Когато го видях за последен път, ми обеща да ме намери. Беше ранен, но в съзнание. Потръпвам, като си мисля какво ли би могло да е направило собственото му семейство, за да промени това.