Софи Джордан - Гаснеща жарава

И аз оставам насаме с Касиан. Много ти благодаря, Лаз.

4

Не сме оставали насаме, откакто напуснахме Чапарал. По време на пътуването насам, докато и четиримата бяхме в капана на тясното пространство в колата, почти не си говорехме. Спирахме само да налеем бензин, да отидем до тоалетната и да си купим храна. Но сега сме само двамата.

Взирам се в него, ужасена от обвиненията, с които съм сигурна, че се кани да ме залее. По очевидни причини — че се разкрих пред най-големите ни врагове. Че се влюбих в един от тях. И още по-лошо — че продължавах да обичам Уил, след като видях кръвта му. Как да обясня на Касиан, че Уил не е лош човек? Че е просто жертва на произхода си? Че насила са му прелели кръв, когато е бил болен. Но имаше ли смисъл да обяснявам каквото и да било? Повече никога нямаше да го видя.

В тишината дочувам приглушените гласове на родителите ни. Разговорът им е разгорещен.

— Какво каза на баща си? — Ставам от леглото, защото изведнъж си давам сметка къде се намирам. Че той е съвсем близо, надвесен заплашително над мен. Той не помръдва и се налага да го побутна, за да стигна до отрупания с възглавници фотьойл до прозореца.

— Имаш предвид дали му казах, че си се разкрила пред човешки същества? — Погледът му ме пронизва. — Пред ловци?

Опитвам се да се държа. От неговите уста звучи дори още по-ужасно. Иска ми се да мога да го отрека.

— Да. — Сядам на креслото до прозореца и се опитвам да се държа спокойно, необезпокоена от това напомняне и от всичко останало. Особено от него. Макар да стои в стаята ми и да се взира в мен настойчиво и пронизително, от което дробовете ми блокират.

— Каза ли на баща си?

Че направих това, което може да ни съсипе всички. Не само нашия прайд, но и целия ни вид?

Погледът му се плъзва изпитателно по мен и не пропуска нищо. Нито чорлавата ми коса, спускаща се по раменете. Нито босите стъпала, под сгънатите ми крака. Ако им е казал какво се случи, ако им е разказал всичко, как така няма да ме накажат? Дори част от мен вярва, че го заслужавам. Предадох своите хора.

Не че бих променила нещо, дори и да мога. В това поне съм сигурна. Странно прозрение. Чувството ми за вина не предизвиква у мен съжаление за стореното. По-силна от всяка вина е болката от загубата на Уил, която пронизва сърцето ми. Не мога да си представя дори колко силна би била тя, ако не бях го спасила. Ако той бе загинал там, в пустинята.

Касиан най-накрая ми отговаря.

— Не можех да го скрия от тях, Ясинда. Не и това. То засяга всички ни.

Потъвам още по-дълбоко във възглавниците. Изпитвам някакво разочарование от него. Не знам защо. Прайдът е изцяло с Касиан. Въпреки това Тамра изтри спомените на ловците. Те няма да ни помнят. Не можеше ли да го запази в тайна? Толкова ли лошо щеше да постъпи, ако го бе направил?

Тъгата ме залива, преминава през мен като ледена вода. Почти повярвах, че ме харесва, че ще ме защити. Точно както обеща. Вместо това той ме хвърли на вълците.

— Трябваше да им съобщя, че си се разкрила пред ловците, но не им казах всичко. Не им казах за него.

Взирам се хладно в лицето му. Очаквам да каже името, което не може да се насили да произнесе.

— Имаш предвид Уил?

По лицето му преминава сянка. За секунда зениците му се свиват до точици. След това кимва и се успокоява. Отново става същият стоик, какъвто винаги е бил.

— Да, не им казах за кръвта.

Думите му ме карат да изпитам безсилен срам. Кръвта на Уил, която е същата на цвят като моята. Кимвам.

— Щяха да го издирят, ако знаеха. Длъжница съм ти за това.

— Ти не си влюбена в него — казва той внезапно и така настойчиво, че потрепервам. — Дори не го познаваш. Той не те познава. Не и като мен. — Гърдите му се повдигат и спускат, диша тежко.

Не казвам нищо в настъпилото неловко мълчание. Около нас се стеле напрежение, гъсто като мъглата на Нидия, която стига до прозореца ми. Забивам поглед надолу към ръцете си и забелязвам, че неусетно ноктите ми са оставили отпечатъци в дланите.

Той въздъхва тежко.

— Погледни ме, Ясинда. Кажи нещо.

Насилвам се да вдигна очи пак към него. Да не би да очаква да се съглася, че не съм влюбена в Уил? Твърдо съм решена да не обсъждам чувствата си към Уил.

— Тамра изтри спомените им. Защо изобщо ти трябваше да им казваш каквото и да било? Гледат ме все едно съм престъпница. — Махвам с ръка. — На практика съм под домашен арест! Никога няма да ми простят.

— Трябваше да им кажа. Ами ако някой от тези ловци си спомни? Ами ако забравата им не продължи достатъчно дълго? Ами ако сестра ти не е успяла да изтрие добре спомените им?