Софи Джордан - Гаснеща жарава

На лицето на мама за миг се изписва шок, но тя успява да се овладее. Само че страните й остават бледи и на техния фон очите й изглеждат още по-големи, тъмни и блестящи.

Откакто убиха татко, Тамра и аз сме всичко, което има. Всяко нейно решение е за наше добро… или поне тя така си мисли. Може и да е допускала грешки, но никога не съм се съмнявала в обичта й към мен.

Гневът ми бързо избива на повърхността.

— Не говори така на майка ми — предупреждавам го аз.

Северин се обръща пак към мен и ме гледа отвисоко, сякаш съм мръсотия, полепнала по обувката му.

— Внимавай, Ясинда. Прегрешенията ти са опростени. За това можеш да благодариш на Касиан. Аз предпочитах да бъдеш наказана… — Поглежда към майка ми. — А ти прогонена.

— Нямам нужда от твоето снизхождение — тросвам му се аз, вече нямам никакво търпение за Северин.

— Ясинда — казва мама тихо и студените й пръсти сграбчват ръката ми.

Чертите на Северин се изопват.

— Чуй ме добре. Играеш си с огъня, Ясинда. Очаквам от теб безупречно поведение оттук нататък… — Млъква, за да подчертае скритата заплаха. Направо го чувам как казва: „Иначе ще ти подрежем крилцата“. Не искам да ми личи, че това ме засяга, че заплахата му работи, че ме изпълва с ужас, от който кожата ми се изопва, проправя си път през плътта ми като огнена змия, която се опитва да се освободи.

— Тя няма да създава неприятности — казва мама с глас, какъвто никога не бях чувала да излиза от нея. Звучи като бита.

Устните на Северин се извиват в самодоволна усмивка.

— Може би този път ще се справиш по-добре и ще я държиш по-изкъсо. — Кимва отривисто и излиза. Стъпките му отекват из цялата къща, която сякаш вече не е наша. Не и щом Северин може да се разхожда из нея, да раздава заповеди и заплахи сякаш има право на това. За първи път се питам — напоследък ли прайдът се е превърнал в това, или винаги е било така?

5

Мълчим известно време, после мама сяда на леглото ми толкова изтощена, че сърцето ми се къса. Отдавна не беше проявявала дарбата си, от години. Възрастта е започнала да й се отразява.

Изрови изпод купчината чаршафи опърпаното мече, което татко ми бе подарил за седмия ми рожден ден. Бях го забравила, когато тръгнахме набързо, а сега се радвам, че не го взех. Че нещо обичано и познато ме чака тук.

Мама дръпва ухото на играчката с приглушена въздишка. Звучи напълно сломена. Същото излъчват и приведените й рамене. Това ли е краят? Наистина ли се е предала?

Накрая тя проговаря и гласът й е глух и равен, точно толкова примирен като погледа й.

— Искам да си в безопасност, Ясинда. Не искам да пострадаш.

— Знам — кимам аз.

— А точно сега започвам да си мисля, че аз ти причинявам най-много страдания.

Клатя отривисто глава, не ми харесва тази нова победена версия на майка ми. Не я познавам такава. Не искам да я познавам в този вид. След като всичко друго се променя, искам поне тя да си остане същата.

— Не, това не е вярно.

— Карах те насила да тръгваш в най-различни посоки и все, за да те предпазя. — Тя клати глава. — Може би само влоших нещата. А сега се върнахме тук. — И тя маха немощно с ръка. — И ти си все така робиня на прайда. Само че този път е още по-лошо. Вече няма да те гледат като огромен дар, който се е изсипал в скута им. А ще се отнасят към теб като към развалена стока.

— Мамо? — Гласът ми трепери малко и затова преглъщам. — Какви ги говориш?

Тя вдига поглед от мечето.

— Не им позволявай да те третират като бито куче до края на живота ти. Следвай правилата им. Не се набивай на очи. И се върни пак на върха. Направи каквото трябва.

— Та май наистина искаш да останем тук? Искаш Тамра да остане тук?

— Заведох ви в Чапарал… защото преследвах една мечта. Нещо, което никога не е съществувало. Нито за теб, нито дори за Тамра. Тя е била орисана да бъде драки, а аз дори не го знаех. — Тя потиска смеха си, опитва се да го спре, като вдига пръсти към устните си. — А ти… е, ти през цялото време се опитваше да ми кажеш, че не можеш да бъдеш друго, освен драки. Че имаш нужда да останеш тук. Просто не исках да чуя. Съжалявам, Ясинда.

Сядам до майка ми на леглото. Може и да ме е ядосвала в миналото, но не мога да понеса да я гледам такава. Искам я обратно. Липсва ми жизнеността й. Липсва ми предишната ми майка.

— Не се извинявай. Никога не се извинявай, че си майка, която обича дъщерите си толкова силно, че би жертвала всичко за тях.

Хващам ръката й, стискам хладните й пръсти и изведнъж си спомням, че тук винаги й е студено. Все трепери от вечните мъгли и дъждове, които мен ме карат да се чувствам у дома си и галят лицето ми, вкусни са ми. Тя никога не ги е харесвала и никога няма да се привърже към тях.