Софи Джордан - Гаснеща жарава

Кимвам и движението ми се струва болезнено, почти колкото топката в гърдите ми.

— Разбирам. Няма нищо.

— Очевидно има нещо. Разстроена си.

Притискам ръка към гърдите си.

— А ти нямаше ли да си, Касиан? До края на живота си ще бъда третирана като предателка.

Той бавно клати глава и мускулите над стиснатите му челюсти потрепват.

— Ще забравят и ще простят. Всичко с времето си.

— Няма как да знаеш.

Казва, че ще положи всички усилия, за да съм в безопасност, но дори и аз знам, че не държи изцяло контрола тук.

— Фактът, че Тамра е тук, че е шейдър , много ги успокои. Доволни са, че и двете се върнахте.

Дори след като им е казал какво съм направила? Поглеждам го със съмнение, страх ме е да сваля гарда.

— Значи не съм загазила?

— Не съм казал това. — Лицето му малко поомеква, когато го казва. На устата му се появява сянка от усмивка. — Но ти наистина се разкри пред човешко същество, Ясинда. И пред семейството му от ловци.

И за това трябва да си платя. Кимвам в знак, че приемам.

— Имаш много да изкупваш — добавя той. Отново стана напълно сериозен.

— А ако не успея? — Не съм сигурна, че имам още сили да се доказвам пред някого. Точно в момента мисълта, че никога повече няма да видя Уил, ме разкъсва и ме кара да се чувствам наранена и изтощена. Макар част от мен да изпитва облекчение, че се върнах в прайда, не съм в най-добрата си форма, за да се смиря.

— Тогава ще ти бъде трудно. По-трудно, отколкото би трябвало. А майка ти… — Думите му заглъхват, но заплахата увисва във въздуха.

Присвивам очи, кожата ми се изопва и изтръпва.

— Какво за майка ми?

Той хвърля поглед през рамо сякаш може да я види, където и да е в къщата.

— Никой не я обича. Обвиняват я, че ви е взела с Тамра и е избягала с вас. Говори се, че може да я прогонят…

Поемам рязко дъх.

— Не е честно. Аз бях тази, която…

— Тя ви отвлече. Не сте тръгнали сами. Стига, Ясинда. Щеше ли всичко това да се случи, ако майка ти не ви беше замъкнала в пустинята?

Преглъщам с мъка и поглеждам през прозореца. Измъчвам се, че не мога да споря с него по този въпрос. Че разбирам логиката му, колкото и жестока да е тя.

— Никой човек не може да живее сам. Помисли върху това. Действията на един засягат всички около него.

Май по това се различавам от останалите. Ето защо точно аз съм застрашила всички останали.

Поставям пръсти пред устатата си и заговарям през тях.

— Не ти ли писва от това? Не ти ли се иска да имаш това, което ти самият искаш? Не мислиш ли, че заслужаваш да го имаш поне за малко? Защо трябва да поставяш прайда над всичко? Над нечий живот? Никога ли не стигаш граница, която не можеш да преминеш? Можеш да обясниш жертвата на един, но на двама, на трима? Кога казваш „стига“? — Поклащам глава.

Касиан се взира в мен.

— Така сме устроени. Така сме оцелели толкова дълго. Фактът, че дори поставяш това под съмнение, когато никой друг не го прави… — Той килва глава на една страна. — Но може би точно това те прави толкова специална. Затова изобщо съм тук и говоря с теб. Затова толкова ме е грижа.

Преглъщам през стегнатото си гърло и улавям втренчения му поглед.

— Значи ти… — търся точната дума, която няма да накара лицето ми непоносимо да пламне, и накрая я намирам — … ме харесваш, защото съм от тези, които поставят другите в опасност?

Онази рядка усмивка отново заиграва по устните му.

— Не си скучна, това е сигурно.

— Касиан.

Нервите ми се изопват, когато самият Северин влиза в стаята и застава до Касиан. Двамата… в моята стая. Не съм си го и представяла. Касиан е едно, но Северин — съвсем друго.

Мама стои зад Северин с бунтовно изражение. Каквото и да са обсъждали, тя не го бе приела добре.

— Приключихме тук, Касиан.

Погледът на Северин се спира върху ми. Всичко вътре в мен се свива, но не позволявам да ми проличи. Налагам си да не извръщам очи от неговите и се преструвам, че не ме кара да се чувствам слаба и разтреперана, че не заслужавам наказанието му.

Северин махва на Касиан и сочи вратата.

— Изчакай ме отвън.

Касиан ме гледа продължително, преди да излезе. Мама влиза още по-навътре в стаята. Тънките й ръце са скръстени на гърдите. Отслабнала е. Чудя се как съм пропуснала да го забележа. Преди винаги е била закръглена.

Северин й хвърля хладен поглед.

— Искам да поговоря с Ясинда.

— Тогава ще трябва да го направиш пред мен.

Северин вдига горната си устна над снежнобелите си зъби.

— Вече се доказа като майка със съмнителни родителски качества, Зара. Няма нужда сега да се преструваш, че ти пука за дъщеря ти.