Софи Джордан - Гаснеща жарава

В гърдите ми се надига уморена въздишка. Май напоследък не правя нищо друго, освен да се извинявам.

Лазур изсумтява.

— Е, поне най-накрая си си у дома. Може би животът ще си потече пак постарому.

Сещам се за Уил и как предадох своите хора заради него; замислям се за сестра си, колко изгубена се чувства тя; за старейшините, които стоят на стража на верандата ни. Съмнявам се, че животът пак ще си потече постарому. Но и точно заради това изпитвам облекчение, че пак съм там, където нашият вид може да живее спокойно.

— Стана много тъпо тук. Северин наложи вечерен час. И затегна правилата за забавления. Можеш ли да повярваш? Разрешено ни е да играем въздушна топка само веднъж седмично. Веднъж! Само работа и училище, училище и работа. Той е истински диктатор!

И всичко това заради мен? Защото мама ни взе и избягахме? Нима се тревожат, че и някой друг може да постъпи като нас?

— Поне все още можем да летим — промърморва тя. — Не знам какво бих правила, ако ни забранят. Полетите обаче са по разписание и групови. Това не се е променило. Но ни ограничи времето във въздуха.

— Виждала ли си Касиан? — питам аз.

Лаз вдига елегантно оформената си вежда.

— И откога те интересува какво става с него? — пита тя.

— Откакто той ни намери и ни върна обратно.

— Касиан ви е издирил? Ето къде е бил значи през всичкото това време! Говореше се, че е пуснат на разрешено пътешествие. — Тя се засмива тихо. — О, боже, той май още си пада по теб.

— Не по мен — поправям я бързо. — Не си пада по мен. Ако изобщо ме е искал…

— Ако?

Хвърлям й зверски поглед и продължавам.

— Ако изобщо ме е искал, то е защото съм единственият огнедишащ дракон в прайда. — Средство, най-мощното оръжие.

Но вече не е така. Това се промени. Сега е Тамра, която все въздиша по Касиан. Може би най-накрая той ще отвърне на чувствата й. В гърдите ми се надига надежда. И някои други чувства, които не мога да определя и каквито никога не съм изпитвала.

— Каквато и да е причината, всяко момиче от прайда е готово на всичко, за да го погледне Касиан така, както гледа теб. — Тя прави физиономия и се просва по гръб в леглото ми. — Може би дори и аз.

— Ти? — Премигвам.

— Да. Не се тревожи. Не искам да те карам да се чувстваш виновна. Винаги съм знаела, че нямам шанс. Никой няма. — Тя ми намига. — Не и докато ти си наоколо.

Простенвам. Тя говори точно като Там. Предишната Тамра. Онази, която копнееше за вниманието на Касиан и за приемане от страна на прайда. Която гледаше отстрани, докато аз имах и двете неща, за които тя мечтаеше. До мига, в който не се преместихме в Чапарал и тя не получи нов живот там. Който аз й отнех вечерта, в която се хвърлих от скалата след един ловец на драки.

Лаз се оглежда, сякаш е чула мислите ми.

— Къде е Тамра?

— Искаш да кажеш, че не си чула?

— Какво да съм чула?

— Тя е при Нидия. — Устните ми се разтягат в усмивка, макар стомахът ми болезнено да се свива в предчувствие на брожението, което със сигурност ще настъпи, след като се разбере, че сестра ми е на път да стане следващият шейдър на прайда. — Възстановява се.

— От какво?

— Тамра прояви дарбата си. Тя е шейдър .

Лазур се ококорва.

— Стига бе! — Тя подсвирва през зъби и подръпва устната си. — Е, май вече няма да си най-важната тук.

— Май не — промълвявам аз, като внезапно започвам да се чудя дали това е добро, или лошо. Преди мечтаех да съм обикновена драки. Нищо необичайно. Не най-великия огнедишащ дракон, когото непрекъснато гледат под лупа и притискат. Давам си сметка, че уникалността ми е единственото нещо, което ме спасява. Но също така и че новооткритата дарба на Тамра ще накара прайда да впие още по-здраво нокти в нас.

— Чудя се дали сега Касиан няма да я погледне по друг начин — продължава Лазур.

Подът проскърцва и ме предупреждава за нечие присъствие. Вдигам очи и лицето ми пламва при мисълта, че мама може да е дочула разговора ни.

Само че не е мама. А по-лошо.

Изчервявам се чак до шията.

— Как влезе? — питам, защото знам, че мама няма да го пусне в стаята ми. Поне не и без да ме предупреди.

Касиан се взира в мен настойчиво, сега очите му са по-скоро лилави, отколкото черни. Стават такива само когато изпитва емоции. Очевидно е рядкост.

— Как влезе? — повтарям аз. И след това осъзнавам, че въпросът ми е глупав. Той е един от тях. Един от хората, които ме държат затворена. Бъдещият лидер на прайда, принцът. Той може да влиза и излиза, където и когато си пожелае. — Къде е мама? — питам и се опитвам да надникна зад едрото му тяло.