Софи Джордан - Огнена светлина

Две минути преди уговорената среща с Уил аз се измъквам през прозореца и го затварям тихо след себе си.

Майка ми е в кухнята, приготвя напитка и нещо за хапване за филма, който се съгласих да гледам с нея. Уханието на масло от пуканките изпълва въздуха, а отсеченото им френетично пукане заглушава изцяло шума, който вдигам.

Тамра излезе преди половин час, все така ядосана. Дори не ми каза довиждане.

Докато заобикалям бързо басейна, виждам мисис Хенеси да гледа през прозореца и синята светлина на телевизора й, която пулсира зад нея. Махвам й с ръка, надявайки се да не приличам твърде много на избягал затворник. Въздухът свисти през устните ми, докато тичам.

Уил е спрял до бордюра и в този момент слиза от ленд ровъра си. Чертите на лицето му се отпускат, когато ме вижда, и на устните му се появява лека усмивка.

— Хей, аз тъкмо идвах…

— Няма проблем. Да тръгваме. — Отварям вратата на пасажерското място, преди да протегне ръка към нея, и скачам вътре. Останала без дъх.

Той се качва отново в колата и ме поглежда учудено. Ръцете ми барабанят нетърпеливо по бедрата ми.

— Сигурна ли си, че си добре. Исках да се запозная с майка ти…

— Точно сега не е много добра идея. — Поглеждам към къщата. За щастие там няма и следа от мама. — Хайде просто да се махнем оттук.

Той кимва бавно и неуверено.

— Добре.

Виждам, че не е особено доволен. Той иска всичко между нас да си е както му е редът, което е и моето желание, но знам, че с майка ми нещата няма да се получат. Все още не.

— Липсваше ми — казвам аз, надявайки се по този начин да го разведря. — Беше дълъг ден.

Той се усмихва.

— И ти на мен. Можех спокойно да не ходя на училище. Но ти беше тази…

— Знам, знам. — Поклащам глава. — Просто не искам повече да отсъстваш заради мен.

— Е, няма да се налага. От понеделник си отново на училище.

Той запалва колата и аз въздъхвам от облекчение, когато потегляме. Най-накрая сме на нашата среща.

Взирам се в тъмната нощ. Проблясващите светлини на колите от насрещното движение ме хипнотизират в тягостната тишина. Скоро вече не мисля за майка ми, а за другиго. За някой, който най-вероятно е наблизо. Надявам се, не твърде наблизо.

Казвам си, че той ще удържи на думата си. Ще стои настрана. Дори и да ме види с друго момче. Но не съм сто процента сигурна.

Поглеждам през рамо към колата, която ни следва. Не мога да видя лицето на шофьора и да кажа дали това е Касиан. След миг той се изтегля настрани и ни изпреварва. Въздъхвам.

— Защо имам чувството, че те отвличам? Трябва ли да се оглеждам за полицейски коли в огледалото за обратно виждане?

— Тръгнах с теб доброволно — казвам с пресилена усмивка. — Не мисля, че ще те арестуват.

— Страхотно. Не „мислиш“, значи. Това е окуражаващо. — Той се усмихва притеснено. — Но пък може да го направят. Все пак съм на осемнайсет…

— На осемнайсет си? Но ти си в десети клас.

За момент на лицето му се изписва смущение.

— Отсъствах доста от училище преди няколко години. Всъщност половината от седми и целия осми клас. Бях болен.

— Болен? — отеквам аз. Мисълта за неговата смъртност изведнъж се стоварва върху мен. Нейната сянка винаги щеше да е наблизо, издигайки се между нас като дим. Зендър беше споменал за това веднъж, но никога не бях допускала, че е било нещо толкова сериозно.

— Как…? Искам да кажа, от какво…

Той свива рамене, сякаш не става дума за нищо сериозно, но не ме поглежда.

— Левкемия. Но вече съм добре. Напълно излекуван.

— Много ли беше… зле?

— За около година. Прогнозите не бяха… — Той млъква изведнъж, сякаш е казал прекалено много и отново ме обзема онова чувство. Усещането, че има нещо, което премълчава. Виждам как един мускул на челюстта му започва да играе. — Виж, не се притеснявай за това. Нима в момента до теб не седи един съвършен мъжки екземпляр? — Намигва ми. — Не изглеждам ли здрав?

Така е. Неговата мъжественост е извън всякакво съмнение, но, от друга страна, не всичко е такова, каквото изглежда. Знам това по-добре от всеки друг.

— Изумително е на какво са способни лекарите в наши дни. — Той отново се взира напрегнато в пътя и сега вече съм убедена, че има нещо, което не ми казва. Може би нещо, което никога няма да сподели. Но защо би крил нещо от мен? След всичко, което знаем един за друг. Какъв би бил смисълът?

Кимвам. Чувствам лек хлад вътре в себе си. Не ми харесва мисълта, че може да има някаква тайна от мен. Но почти толкова не ми харесва и мисълта, че съм можела да го изгубя. Че е можело никога да не се срещнем. Което вероятно би ми струвало живота в онази пещера, когато бях хваната в капан от семейството му.