Софи Джордан - Огнена светлина

Не мога също да забравя, че той все още може да умре. И че той ще умре. Не сега, разбира се, но някой ден. Много преди мен.

Слепоочията ми мъчително туптят. Притискам ги с пръсти, за да успокоя болката.

Но това все пак е първата ни истинска среща. Не искам да проваля всичко и затова сменям темата:

— Е, къде отиваме?

— Обичаш ли гръцка храна? Мястото е малко далече, но си струва. Предлагат страхотен хумус. Първата ни среща трябва все пак да е специална. — Той се усмихва и ме поглежда бързо. — Нали?

Отвръщам на усмивката му, но устните ми са някак напрегнати и треперещи. Успявам да се овладея. Поне за кратко мога да се преструвам, че всичко е наред. Че Касиан не е някъде там… и че отвъд тази пустиня прайдът не очаква завръщането ми.

* * *

Нечии фарове се отразяват в огледалото за обратно виждане. Обръщам се на седалката и присвивам очи срещу светлината. Колата отзад е съвсем близо. Непосредствено зад нас. И не бърза да ни изпревари.

Сърцето ми бие бързо и отеква в ушите ми. В ума ми неволно се появява Касиан. Или по-лошо — някой друг от прайда. Северин. Не мога да си представя, че Касиан би ни следял толкова открито. Той знае, че знам за него. Би могъл да ни дебне от сенките, да ни наблюдава, но не би се разкрил по този начин. Той обеща.

Сплитам пръсти в скута си и поглеждам към Уил. Той улавя едната ми ръка и стисва пръстите ми.

Странно е, че мога да се чувствам толкова сигурна с ловец на дракита . Но това е самата истина. И аз не мога да я отрека. Вече дори и не се опитвам. Нито мога да игнорирам надеждата и упованието, които ме изпълват и които ме карат да вярвам, че мога да остана тук. Завинаги. В тази пустиня.

Колата зад нас надува клаксон. Кожата ми рязко се свива и изпуква.

— Преследват ли ни? — питам аз с надеждата, че само си го внушавам заради скорошното посещение на Касиан.

Лицето на Уил е застинало в мрачна гримаса.

— Да.

— Кои са те? Какво искат?

— Зендър е.

В този момент сърцето ми се сковава в лед, въпреки огъня, който се надига в белите ми дробове.

— О! — Хрумва ми, че би било по-добре да е Касиан. От него поне знам какво мога да очаквам.

Той ме поглежда.

— Не е нужно да отбиваме. Той ще ни остави. Не искам повече да се срещаш с него. Твърде рисковано е.

— Не. — Поклащам глава. — Трябва да спрем. Защо да не го направим? Ако ме държиш далече от него, само ще стане още по-подозрителен…

— Това е нашата среща…

— Нека просто приключим с това. След това ще имаме цялата вечер пред нас. — Махвам нервно с ръка. — Дай му това, което иска…

Дрезгавият смях на Уил изпълва колата и аз заставам нащрек.

— Кое е толкова смешно?

— Ти въобще не разбираш, нали?

Взирам се в него, в силния му профил.

— Предполагам, че не. Защо не ми обясниш?

Уил кара, гледайки мрачно напред. Най-накрая изръмжава:

— Той иска теб.

Неволно трепвам.

— Мен? — Думите му се стоварват върху мен като плесница. — Защо?

— Ами, първо той смята, че криеш нещо. Все още подозира, че знаеш твърде много. Че съм ти казал всичко. И освен това между нас има едно вечно съперничество. — Дългите му пръсти стискат здраво волана. — Разликата между нас е само три месеца, както знаеш.

Всъщност не знаех това.

Уил продължава:

— Той е с един клас назад, защото твърде често ходи на лов. Винаги когато може. Толкова се е вманиачил, че ловува дори сам, без Ангъс.

Повдигам вежди, когато чувам това.

— Да, знам, че е налудничаво. Но той не може да намери покой още откакто… — Уил замълчава.

— Откакто?

— Откакто откриха таланта ми като следотърсач и станах особено важен за семейството си. По-важен от Зендър.

Сковавам се при напомнянето, че той е следотърсач, най-добрият в семейството им. Колко ли дракита са били убити или заловени заради него? Но в същото време намирам сили да му съчувствам. Защото знам какво е да бъдеш използван, да те ценят единствено заради това, което можеш да правиш… а не заради онова, което си, и което искаш да бъдеш.

— От самото ни раждане винаги са ни насъсквали срещу друг. От нашите бащи. Които на свой ред са били противопоставяни помежду им от техните бащи. — Той кимва. — Предполагам, че това е нещо естествено. За да ни направят по-силни. В миналото ловът на дракита е криел повече опасности, защото не сме разполагали със сегашното модерно оборудване. Много от онези, които са тръгвали на лов, никога не са се връщали.

Това го знам. Или поне знам, че дракитата никога не са били толкова уязвими, колкото са сега. Ловците са станали по-умни и по-смъртоносни противници. Благодарение на мрежите, изстрелвани от специални съоръжения, джиповете за всякакъв терен и съвременните устройства за комуникация, нашето обкръжаване и залавяне е много по-лесно отпреди. И всичко това се случва във време, когато дракитата са изгубили драконовите си способности, с които са се бранели поколения наред. Всички, с изключение на мен.