Софи Джордан - Огнена светлина

Отстъпвам бързо назад. И колкото и да е странно, той изглежда огорчен. Отпуска огромните си ръце и отново заговаря спокойно и овладяно:

— Ще ти дам още време. За да можеш да осъзнаеш, че това — той махва неопределено с ръка към всекидневната — не е за теб. Ти се нуждаеш от мъгли, планини и небе. От летене. Как би могла да живееш тук без тези неща? Как би могла да се надяваш да оцелееш? Ако още не си разбрала това, скоро ще го разбереш.

В ума си виждам Уил. Мисля си как той се превърна в мъглите, небето и всичко за мен. Това, което ми се случи тук, е нещо много повече от физическо оцеляване, да обичам. Но Касиан не бива никога да узнава това.

— Нещата, които имам тук, са ми по-скъпи от онова, което ме очаква там. Отрязването на крилете, за което ти така удобно пропусна да споменеш…

— Това няма да се случи, Ясинда. — Той пристъпва към мен. Навежда леко глава, за да ме погледне в очите. — Имаш думата ми. Ако се върнеш с мен, няма да бъдеш наранена. По-скоро бих умрял.

Думите му достигат до мен като хладен вятър.

— Но баща ти…

— Баща ми няма да бъде вечно наш водач. Един ден това ще бъда аз. Всички го знаят. Прайдът ще ме послуша. Кълна ти се, че ще бъдеш в безопасност.

Мога ли да му се доверя отново? Дори след всичко, което ми каза? Ако го направя и сгреша, цената ще бъде твърде висока. Животът ми.

— И ти си готов да чакаш, докато се съглася да се върна доброволно? — Искам на всяка цена да сме наясно по този въпрос. — Няма да упражниш принуда над мен, нито ще ме издадеш пред някого, каквото и да се случи?

— Ще чакам — обещава той. — Колкото време е нужно.

Той ще чака. Но през цялото време ще се спотайва някъде наблизо. Ще ме наблюдава. И понякога дори няма да подозирам за това.

Странно е как нещата се променят. В началото мислех, че никога няма да мога да остана тук. Сега не искам да си тръгна. Най-вече заради Уил, но също и заради мама и Тамра. Защото съм решила да им дам онова, което очакват от мен. Шанс. Не мога да мисля единствено за себе си. Ако съм достатъчно силна и достатъчно умна, драконът в мен ще оцелее. За което, разбира се, ще ми помогне и Уил. Няколко целувки, усмивка, докосване на ръката му и моето драки всеки път ще се пробужда. А най-хубавото е, че повече никога няма да се налага да го крия от него.

Ще завърша училище. Заради майка ми и Тамра. А когато се дипломирам, ще замина някъде с Уил, след като прекъсне всякакви връзки със семейството си. Само още две години. Детайлите ще уточним допълнително — как и къде? За пръв път откакто съм тук, аз съм изпълнена с надежда. Няма да позволя на Касиан да провали всичко.

— Ще чакаш вечно — заявявам аз. — Няма да променя решението си.

На устните на Касиан се изписва загадъчна усмивка. Сякаш знае нещо, което аз не знам. Той е на осемнайсет, но в този момент ми се струва, че е много по-голям от мен.

— Нещата непрекъснато се променят. Хората се променят. Ще разчитам на късмета си.

Аз поклащам глава.

— Ще видиш. Няма да променя решението си.

И когато се убеди в това, ще си тръгне. Без значение какво казва. Има прайд, който трябва да поведе. Не може да ме чака две години. Каквито и да са чувствата му към мен.

— Ще видим.

Поглеждам към мигащия часовник върху телевизора.

— По-добре си върви, преди да се е прибрала майка ми.

— Правилно. — Той тръгва към вратата. — Довиждане, Ясинда.

Не му отвръщам. Не искам да се преструвам, че нещо се е променило и оттук насетне можем да бъдем мили един към друг.

Ние не сме приятели. Дори не сме близко до това. И никога няма да бъдем.

29

В пет часа мама надниква в стаята ми.

— Какво искаш да приготвим за вечеря, Ясинда?

Тя се е сменила в работата с някой друг, за да може да прекара поне една петъчна вечер с нас. Бодва ме чувство на вина. Защото въпреки добрите й намерения ще остане сама днес.

Тамра също си има планове за вечерта, което не е изненадващо. Аз все още не съм им казала за срещата си с Уил. А точно в този момент, докато ме гледа през вратата, мама си мисли, че я очаква една хубава вечер с поне едно от момичетата й.

Тамра мери дрехи. Не е споделила нищо друго, освен че ще излиза с приятели. И аз не питам. Малко е вероятно да познавам тези приятели, дори и да ги назове по име. Но имайки предвид последните събития, съм почти сигурна, че не са мажоретки.

Забелязвам една хубава дантелена блуза на леглото й — очевидно отхвърлена като опция — и си мисля, че би била съвършена за срещата ми с Уил.

Въздъхвам и си признавам: