Софи Джордан - Огнена светлина

Гласът му сега е нормален. Кадифен и дълбок. Дори спокоен. Онова, което долових по-рано в него, вече го няма и по-късно дори се питам дали не ми се е сторило.

— Уил не идва напоследък на училище.

Вдигам поглед от учебника си, когато чувам тази нехайно подхвърлена забележка на сестра ми. Тамра работи на пода до мен. Наблюдава ме внимателно, държейки химикалката си неподвижно над хартията.

— О? — казвам аз горда с хладнокръвието си, отказвайки да захапя въдицата. — Може би отново е заминал някъде извън града.

— Не, братовчедите му са на училище. — Очевидно тя е чувала за техните риболовни експедиции, макар да не подозира, че плячката им е съвсем друга.

Свивам рамене и отново се връщам към учебника си. След малко чувам химикалката й пак да дращи по листа и отново дишам спокойно… надявайки се, че сме изчерпали темата. За щастие мисис Хенеси не е споменала за посещението на Уил и не мисля, че ще го направи.

— Ти виждала ли си го?

Очевидно не е приключила. И сега става трудно. Да лъжа сестра си, никога не ми е било лесно, но ако й кажа истината, това може да доведе до други истини, които тя не е готова да чуе, нито пък аз съм готова да призная.

— Не.

— Хм. Предполагам, че той не е все пак някакъв принц. — Тя ме гледа право в очите. Устоявам на изкушението да й кажа, че Уил е нещо много повече от принц. — Добре ли си? — пита тя.

— Да. Никога не съм вярвала много в принцове.

— Не се шегувам. — Тя свива рамене, а аз неволно се сещам за Касиан. Някога тя си въобразяваше, че той е принц и не съм сигурна дали още не вярва в това. — Просто, ако се натъкнеш на жаба вместо на принц, ще бъде нещо ново за теб. Това е всичко.

Аз изсумтявам и се опитвам да насоча разговора в друга посока:

— Как е Бен?

— Добре, предполагам.

Което означава, че Тамра не е хлътнала по него. Той в края на краищата не е Касиан. Колкото и голяма да е решимостта й да продължи напред, аз съм сигурна, че Касиан е все още в ума й, засенчвайки всички останали. Много жалко. Ако имаше истински приятел, той може би щеше да я накара да спре да се притеснява за мен и да заглуши страховете, че ще съсипя живота й тук. Тоест, в още по-голяма степен. Един истински приятел, освен това би могъл да й даде така желаното от нея усещане за нормалност.

Може би трябва да й кажа за Уил. Да й обясня, че вече искам да останем и да бъдем щастливи тук. Че харесвам Уил много… и дори нещо повече от това. Че мога да живея тук именно благодарение на него. Въздъхвам. Но това би сложило началото на един много дълъг разговор. По-дълъг, отколкото желая. Тя така и така ще научи истината, когато той дойде утре, за да излезем заедно.

— В момента харесвам друго момче — съобщава тя, преди да успея да кажа нещо.

Вдигам очи към нея.

— Нима? Намерила си своя принц?

— Хм. Може би. — Тя кимва, отказвайки да даде подробности и аз не настоявам. Нищо не може да накара Тамра да сподели нещо, когато не иска. По това си приличаме, предполагам. Твърде дълго сме живели заедно, но в същото време откъснати помежду си, пазейки ревниво най-съкровените тайни на сърцето си, защото знаем, че на нито една от нас няма да й хареса онова, което би открила там. Проблемът обаче е в това, че се познаваме твърде добре, за да можем да скрием нещо една от друга.

Поглеждам я за момент, устните ми се раздалечават, готови да прекъснат нишката на мълчанието, но думите така и не идват. Някои навици си отиват трудно. Не съм готова да й кажа за Уил все още. Сега това е една малка, вълнуваща тайна, приласкана близо до сърцето ми. Красива пеперуда, която успях да хвана и да задържа предпазливо в събраните си шепи.

Тя ще узнае за нея съвсем скоро. Засега ще пазя прекрасната пеперуда близо до мен и ще опитам да не я смачкам.

На следващия ден Уил не се появява както обикновено.

Не съм изненадана. Той ми обеща, че днес ще отиде на училище… и аз доста го изтормозих, докато го направи. Не искам да си има неприятности или да се провали заради мен, нито да привличам допълнително вниманието на семейството му върху себе си.

Но тъй като ми бе обещавал това и преди и всеки път все идваше, не мога да не се чувствам разочарована, когато денят е на път да си отиде, без да го зърна. Защото до срещата ни довечера ме очакват още много самотни часове.

Навестявам мисис Хенеси за кратко. Гледаме заедно телевизия преди следобедната й дрямка. След това се прибирам вкъщи и се настанявам на леглото с идеята да поуча малко, за да наваксам пропуснатото в училище. Прехвърлям набързо химията и продължавам с геометрията — уравнения с квадратна функция. Учих тези неща преди две години и затова решавам задачата с относителна лекота, когато чувам…