Софи Джордан - Огнена светлина

— Шегуваш ли се? Ти си герой! — Този път Катрин се усмихва широко. — Мисля, че имаш шанс да бъдеш кралица на бала идната есен.

Усмихвам се тихо и се замислям над думите й. Идната есен. Дали ще съм тук тогава? С Уил? Твърде е хубаво, за да е възможно.

— И така… — започва Катрин, играейки си със спиралата на една от тетрадките ми. — Рътлидас отсъстваше днес.

— Нима? — отвръщам аз, опитвайки се да звуча безгрижно.

— Да — казва тя провлечено, докато синьо-зелените и очи се взират многозначително в мен. — Но братовчедите му си бяха на училище, което означава, че не е бил с тях. Чудя се… — Тя накланя леко глава и дългите кичури на бретона й падат ниско над челото й — … къде ли може да е бил?

Свивам рамене и започвам да чопля олющения край на молива си.

— Знам какво мисли Зендър за това.

Погледът ми се плъзва отново към нея.

— Зендър разговаря с теб?

— Странно, нали? Може би дните ми на аутсайдер са вече към края си?

— И къде според него е бил Уил?

— С теб, разбира се.

— С мен? — Навлажнявам устните си. — Така ли каза?

— Ами, общо взето, да. И очакваше от мен да го потвърдя, когато ме притисна в един ъгъл в класната стая.

Преглъщам неспокойно. Очевидно няма изход. Зендър продължава да смята, че знам прекалено много и връзката ми с Уил няма да промени мнението му по този въпрос.

— Защо този тип те преследва? — пита Катрин.

— Не знам — отвръщам, свивайки рамене.

— Да, той определено ме плаши. Напомня ми за бившето гадже на майка ми, Чад. Лицето му има същия налудничав израз като него. Накрая трябваше да поискаме да му бъде издадена ограничителна заповед.

— Не мисля, че в случая ще се стигне до това.

Катрин поклаща глава и в очите й се чете мъдрост, която е придобила твърде рано за възрастта си.

— Човек никога не знае, Ясинда. Не знаеш нищо за никого. Това е самата истина.

— Да — промърморвам аз и в този момент ми се иска да мога да видя света и всичките му обитатели такива, каквито наистина са. Без лъжи, без преструвки, без маски. Но тогава животът ми няма да продължи особено дълго, ако трябва да се разделя със собствените си маски.

По-късно през нощта кожата ми е още топла и леко блести след деня, прекаран с Уил.

Съвсем сама съм. Катрин остана за вечеря, но си тръгна точно преди мама да потегли за работа, а Тамра отиде на сбирка на своята дискусионна група. Чета „Да убиеш присмехулник“ в леглото си. Харесва ми, но не съм отгръщала страницата от половин час. Не мога да се съсредоточа.

Драскането по прозореца ми започва почти неуловимо. Минава известно време, докато го забележа. Първоначално си мисля, че това е просто някакъв клон, разклатен от несъществуващ вятър…

По кожата ми пробягват хладни тръпки. Ставам и се взирам напрегнато в прозореца, който е между моето легло и това на Тамра. Под слабата светлина на лампата успявам да различа зад щорите нечий неясен силует. Моментално в ума ми изплува Зендър и ми хрумва, че той знае истината и е дошъл за мен. Не защото Уил му е казал, разбира се, а просто защото някак си се е досетил сам.

След това се замислям за прайда. За Касиан. И Северин.

Поемам си дълбоко въздух, разширявам дробовете си. Напомням си, че не съм жертва.

— Кой е там? — питам настойчиво.

Трополенето се усилва, сякаш някой се бори с мрежата на прозореца. Чувам пукване и след това рязък вибриращ звук. Мрежата е отворена.

— Кой е там? — повтарям. Дим изпълва устата ми, издувам бузи и от устата ми излиза тъмна струя въздух. Гърбът ми е изтръпнал. Крилата ми се раздвижват под кожата, като звяр, който се опитва да избяга.

Прозорецът се отваря. Щорите издрънчават шумно и през тях като че ли преминава вълна. По кожата ми също пробягват вълни. Цялата пламтя. Раздалечавам устните си, готова да избълвам огън.

Щорите се повдигат и под тях се появява главата на Уил. Светлите му очи се приковават върху мен.

— Хей — каза той тихо.

— Уил! — Втурвам се към него и задържам щорите, за да може да мине през прозореца. — Какво правиш? Щях да умра от страх.

— Видях сестра ти да тръгва, но реших, че не трябва да чукам на вратата. Майка ти тук ли е?

— На работа е.

Той се усмихва, влиза и ме обгръща леко с ръце.

— Значи си само моя.

Усмихвам се и го прегръщам в отговор. Приятно ми е да знам, че му липсвам, както и той на мен. Макар да се бяхме видели по-рано през деня, аз се чувствам по-силна, когато е до мен и светът тогава не е толкова страшен и съкрушителен.

Сядаме на пода, подпрени на леглото ми. Разговаряме с вплетени ръце. Той ми разказва още за семейството си. За братовчедите си. Дори и за чичовците си и други негови братовчеди. Но онзи, който ме тревожи, е Зендър.