Софи Джордан - Огнена светлина

— Може ли да говорим за нещо друго? — Дръпвам ръката си от неговата и прокарвам пръста през гъстата си коса, надявайки се да не забележи как избърсвам бързо очите си.

Точно в този момент чувам предната врата да се отваря и след това да се хлопва.

Скачаме трескаво на крака. Уил се измъква през прозореца, малко преди Тамра да влезе в стаята.

Седейки в леглото си, се опитвам да изглеждам съвсем непринудено и да не поглеждам към прозореца. Опитвам се да не мисля за последните ни думи, за израза на лицето му… и за студа, който скова сърцето ми, осъзнавайки, че той ще умре много преди мен.

Никога преди не си бях позволявала да размишлявам над това, никога преди не се бях тревожила за далечното бъдеще. Но знаейки това, което знам сега — че Уил ме обича, че никога няма да си тръгна оттук и че искам да сме завинаги заедно — вече не мога да спра ужаса, който забива зъбите си дълбоко в мен.

Завинаги, няма да продължи толкова дълго за него.

27

Събужда ме миризмата на кафе и бекон. Вдишвам дълбоко. Не, наденички. Определено. И пържени яйца.

Поглеждам към празното легло на Тамра срещу мен и след това към часовника. Осем и петнайсет. Миризмата се носи около мен. Разтърквам очи, подпирам се на лактите си и се питам дали мама не е забравила да изключи кафето. Стомахът ми къркори. Но въпросът кой приготвя закуската, засега остава без отговор.

— Е, предполагам, че това отговаря на въпроса ми. — Дълбокият, кадифен глас ме стряска.

Скачам и грабвам възглавницата си, сякаш с намерението да я използвам като оръжие.

Уил стои на вратата и пие кафе от метална термочаша.

Сивата му тениска е изпъната по раменете и гърдите му по начин, който кара гърлото ми да се свие.

— Какъв въпрос? — питам аз задъхана.

— Дали сутрин си толкова красива, колкото през останалата част от деня.

— О — казвам глуповато и бутвам сплетените кичури коса от раменете си, убедена, че не е възможно да изглеждам добре, при положение че току-що съм се надигнала от леглото. Не че обръщам кой знае какво внимание на вида си по принцип, но кой изглежда добре малко след като се е събудил. — Отново си тук — промърморвам.

— Очевидно.

— Не можеш ли да стоиш сам у вас?

— Очевидно, не.

Всъщност нямам нищо против. Даже се радвам, че е тук.

— Направих ти закуска — добавя той.

— Можеш да готвиш? — Искрено съм впечатлена.

Той се усмихва.

— Живея само с баща си, ако си спомняш? Майка ми умря, когато бях дете. Почти не я помня. Може да се каже, че бях принуден да се науча да готвя.

— О — измънквам аз и се надигам в леглото. — Чакай малко, а как влезе тук?

— През предната врата. — Той отново отпива от чашата си и ме поглежда така, сякаш ме грози опасност. — Майка ти наистина трябва да заключва, когато излиза.

Повдигам вежди.

— Това щеше ли да те спре?

Той леко се усмихва.

— Познаваш ме добре.

И предполагам, че е така. Знам какво е да не си онова, което семейството ти очаква от теб. Знам какво е да си разочарование за всички. В това отношение двамата с него сме еднакви.

Усмивката му изчезва.

— Но има и други опасности…

— Които една заключена врата може да спре според теб?

В следващия момент вече съжалявам, че съм му напомнила за това. Съжалявам за сянката, която пада над лицето му и кара очите му да помръкнат до зелено.

— Хей — казвам аз, ставайки от леглото, решена да го накарам да забрави за съществуването на злите сили, които могат да ни навредят… и да ни разделят. Да забрави за това, че той живее с някои от враговете ми. Може би най-страшните от тях. Прайдът все пак не желае смъртта ми. Дори и енкросите не са пряка заплаха. За мен те са безлики, мистични демони, тайнствени страшилища, които крият опасност за мен само ако ловците ме заловят и предадат на тях. — Да не говорим за това — казвам аз и обвивам ръце около кръста му.

Той ме прегръща толкова силно, че ми изкарва въздуха.

— Не искам да бъдеш наранена. Никога.

Има нещо в гласа му, в начина, по който ме притиска до себе си — една непоколебимост и енергия, която кара кожата ми да потръпва и стомахът ми да се свива.

В същото време се питам дали знае нещо повече. Дали има нещо, което не ми е казал. И какво може да е то?

Пропъждам тази мисъл и заравям лице в топлите му гърди. Приятно ми е да усещам мекия, хладен памук на блузата му до лицето си.

— В такъв случай може би е добре да не ме прегръщаш толкова силно, защото ме смазваш — казвам шеговито.

— Хайде — казва той, сетне ме хваща за ръката и ме повежда към кухнята. — Умирам от глад. Да хапнем нещо.