Софи Джордан - Огнена светлина

Пръстите му стискат по-силно ръката ми.

— Те са способни да те наранят?

Трепвам, спомняйки си как възнамеряваха да ме осакатят. Слагам ръката си върху неговата, за да го накарам да отслаби натиска си.

— Не. Не е каквото си мислиш. Те просто искат да контролират живота ми. — В ума ми се мярва Касиан и отново потръпвам. — Да ме притежават.

Веждите му се сключват.

— Какво имаш предвид?

— Твоята информация не беше съвсем невярна. Огнедишащите дракони са били смятани за изчезнали. И после съм се появила аз. Аз съм първата огнедишаща в моя прайд от поколения насам. — Свивам рамене в опит да не придавам особена тежест на думите си. — И те искат още. Искат и други огнедишащи дракони като мен. Съвсем просто, нали?

Умишлено премълчавам за планираното отрязване на крилата ми. Може би, защото не искам да си помисли, че сме някакви диви създания. Имайки предвид с какво се занимава семейството му, това не би трябвало да ме безпокои, но въпреки това се чувствам неловко. Срамувам се, че собственият ми вид е възнамерявал да ме осакати по толкова жесток начин.

Уил дълго се взира в мен, очите му са сурови, проницателни и замислени. И сетне той се досеща. Разбира как прайдът ми е смятал да се сдобие с още огнедишащи дракони като мен. Лешниковите му очи потъмняват до горскозелено. Той изругава:

— Прайдът ти очаква от теб да…

— Не целият прайд — казвам аз бързо. Не мога да си представя, че Нидия би искала това. И може би и точно затова ни остави да избягаме онази нощ. Лазур и другите ми приятели никога не биха подкрепили подобна жестокост към мен. — Водачът на нашия прайд избра сина си Касиан за мен… — Трепвам, когато виждам израза на лицето му и плъзвам пръстите си върху ръката му. — Всичко е наред. — Навеждам се и целувам ъгълчето на устните му. — Сега съм тук. С теб. Те няма да ме намерят. — Е, освен Касиан, разбира се, защото той вече знае къде съм. Но ще мисля за него по-късно.

Все още остават няколко седмици до завръщането му.

Той обръща ръката си, за да сплете пръстите си с моите.

— Обещай ми, че няма да си отидеш.

Сдържам дъха си и се взирам в очите му. Знам, че сега е моментът, в който трябва да направя своя избор. Не дали ще се върна в прайда. Това е вече решено. Никога не мога да се върна там. Но трябва да реша веднъж завинаги дали да остана тук в Чапарал и да забравя за намирането на друг прайд.

Уил би могъл да ми помогне да си тръгна. Вярвам, че би го сторил, ако го помоля, ако го убедя, че трябва да замина. Ако му обясня, че Касиан скоро ще се върне за мен. Достатъчно силно ме обича, за да го направи, колкото и да му се иска да остана.

Той стисва ръката ми.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — прошепвам аз. Въпреки че не трябва. Дори и една малка част от мен да не се чувства в безопасност тук, аз не бива да оставам.

Поне вече не се налага да замина, за да съхраня драконовата си природа. Докато съм с Уил, тя никога няма да умре. Заедно ние можем да запазим онова, което крия от света. Вярвам, че заедно можем да направим всичко. И майка ми, и Тамра ще получат живота, който желаят. Така всички ще бъдат щастливи.

Някъде в далечината чувам звук. Призивен писък на птица. Може би същата птица, или друга като нея, от нощта, когато валя. Онази птица, за която си помислих, че е твърде глупава, за да не се скрие някъде.

— Какво е това? — питам.

За момент Уил изглежда объркан, но след това и той чува звука.

— Пустинен пъдпъдък. Имат особен писък, нали? Появяват се в града, когато стане горещо. Търсят храна и вода. Или партньор.

Поради някаква причина отново потръпвам.

— Студено ли ти е? — той разтрива раменете ми.

Не ми е било студено, откакто се преместихме тук.

Това е нещо друго.

— Не, но въпреки това можеш да ме прегърнеш.

Този следобед Катрин наминава след училище.

— Липсвах ли ти? — пита тя с обичайната си шеговитост, хвърляйки раницата си на пода и тръшвайки се на леглото до мен, сякаш да се отбива у нас е нещо съвсем обичайно. — Чувствам се като бунтарка, дори само заради това, че те познавам. Всички постоянно ме разпитват дали наистина си запалила Бруклин.

Повдигам вежда.

— Да съм я запалила?

Катрин мушва една възглавница под главата си.

— Това, което се случи, бе доста преувеличено впоследствие. — Устните й трепват в лека усмивка. — Може би в някаква степен благодарение и на мен.

— Много мило. Благодаря ти.

— За нищо.

— Доколкото разбирам, с мен вече е свършено в училище. — И за пръв път този въпрос вече не ми е безразличен. Ако идеята е да остана и да уча тук, няма да е лошо да имам и неколцина приятели. Да не бъда аутсайдер. Особено като се има предвид, че това е важно и за успеха на Тамра в училище.