Софи Джордан - Огнена светлина

— Ти казали им за…

— Наистина ли мислиш, че щеше да си още жива, ако го бях сторил? — Гласът му е рязък, а очите му проблясват гневно към мен.

Сядам на дивана и подръпвам нервно края на шортите си.

— Предполагам, че не.

Той поклаща глава.

— Ти видя стаята в дома ми…

— Да — казвам бързо. Не искам да обсъждам ловните им трофеи, които виждам в ума си всеки път, когато затворя очи. — Знам на какво е способно семейството ти.

— Но въпреки това дойде в дома ми? — отвръща той рязко. — Смъртта си ли търсиш?

— Нямах голям избор! — Обгръщам раменете си с ръце, сякаш за да се предпазя от гнева му.

Въздъхвайки, той сяда до мен. По-близо, отколкото очаквам. По-близо, отколкото ми се иска в момента. Усещам уханието на сапуна му. На кожата му. Огънят започва да тлее бавно в гърдите ми, докато накрая усещам топлина в устата си. Дима в ноздрите си.

— Предполагам, че не си енкрос — казва той, — ти си… дракон.

Виждам, че му е трудно да го изрече. Почти се усмихвам.

— Не. Не съм енкрос . И ние не сме дракони. Отдавна. Просто произлизаме от тях. Наричаме себе си драки .

— Драки. — Той кимва бавно и после се навежда към мен с ядовити пламъчета в очите. — Сигурно ти е било много забавно през цялото време, а? — Гласът му е мек като перце, което се плъзга по чувствителната ми кожа.

— Не. — Потрепервам. Не знам дали е от страх, или от удоволствие. Може би и от двете. Наистина не трябва да е толкова близо до мен. — Не намирам за забавни нито едно от нещата, които се случиха с мен.

— Предполагам, че е така. Но ти можеше да ми кажеш…

— Можех ли? — Потърквам с ръка челото си точно по средата, където усещам някакво пулсиране. — Като че ли ти беше открит с мен! — Поне гласът ми е спокоен, въпреки че вътрешно треперя.

Лицето му става каменно.

— А ти какво очакваше да направя? Да кажа на момичето, което не мога да пропъдя от ума си, че семейството ми преследва митични същества? Че са обсебени от тази си страст? Да убиват и да трупат състояние от кръвта на…

— Спри! — Вдигам ръка, устните ми леко помръдват, докато се опитвам да прогоня лошия вкус в устата си и се боря с пристъпа на гадене. Защото не искам да знам всички подробности. Не искам да слушам какво е правило семейството му с моя вид. На какво е бил свидетел… И в какво може би дори е участвал. Споменът за онова място на ужасите, което той нарича свой дом, все още е нещо, което не мога да изтрия от ума си.

— Но ти знаеше — казва той. — Виждала си ме и преди! — Очите му горят, а думите му са яростни, всяка от тях е като жесток удар с нож. — Ти помнеше срещата ни в планината. Онзи първи ден в коридора ме позна. — Очите му сякаш изпиват лицето ми, спускат се към шията ми и надолу по тялото ми. Като че ли отново ме вижда такава, каквато бях в пещерата. В тоалетната. Сякаш гледа през човешката ми кожа и вижда драките вътре в мен. — Трябваше да знаеш, че никога не бих те наранил. Не го направих тогава. Как бих могъл да го сторя сега?

Ставам и тръгвам към кухнята, защото точно в този момент имам нужда да съм далече от него. Но той няма да ми позволи.

— През цялото време знаех, че си ти — чувам го да казва след мен. — Не се заблуждавай. — Очите му горят трескаво. Протяга ръце към мен, сякаш иска да претегли лицето ми за целувка.

— Какво значи това? — Отдръпвам се назад и заобикалям малкия кухненски остров, доволна, че има някаква преграда между нас.

Той се взира намръщен в мен и продължава:

— Преди да успея да го осъзная, аз… си спомних за теб. Почувствах те.

И по някаква причина думите му не ме изненадват. Докато стоях до шкафчето си с Тамра, видях нещо в очите му, на лицето му.

Той повдига отново ръка и този път му позволявам да докосне лицето ми. Скланям глава към него. Кожата ми въздъхва при допира на дланта му. Усещам в устата си соления мускусен вкус на плътта му.

Гласът му подклажда огъня в мен.

— Аз си те спомням. Ти беше като огнена светлина в онази пещера, цялата блестеше и цветовете танцуваха по теб. — Облягам се над плота, хипнотизирана от думите му, ръката му е върху лицето ми. Ако продължава да говори така, скоро отново ще ме види в същия вид. — Кажи ми, че мислеше за мен. Че мислиш за мен сега…

Устните ми се помръдват, но не мога да говоря.

Ръката му се отпуска и изведнъж ми става студено. Чувствам се съкрушена. Така, както се чувствам от толкова отдавна. Дори още преди да пристигнем в Чапарал. Откакто се преобразих на единайсетгодишна възраст и изгубих себе си. Превръщайки се просто в огнедишащ дракон за всички, които ме познаваха. За родителите си. За сестра си. За Касиан. Те ме виждаха най-вече като такава. Допускам, че и аз имам вина за това. Че гледам на себе си като на последното огнедишащо драки и нищо повече.