Софи Джордан - Огнена светлина

Момчето, с което ще излиза Тамра, е от нашето училище и в момента стои неспокойно в малката ни всекидневна, бършейки потните си длани в джинсите. Името му е Бен. Сладък е и с мили очи. Рус. Но малко по-нисък от мен и Тамра.

Опитвам се да не мисля за Уил и за това какво ще правя сега, когато знае. Не мога да очаквам от него да се преструва, че не ме е видял. Всеки момент той и семейството му могат да влетят през вратата и да ме отведат. Споменът за първата ни среща ми дава известна надежда. Тогава той ме пусна. И сега, когато ме познава, не би допуснал да ме наранят и не би ме предал на семейството си. Нали? Семейство, с което не иска да има нищо общо. Семейство, което ненавиждано, разбира се, може да се окаже, че се лъжа. Трябва да разкажа всичко на майка ми и незабавно да напуснем Чапарал, но не намирам сили да го направя.

Защото това би ме разделило завинаги от него. Не че имам как да го задържа. Особено сега. Това са глупости, Ясинда. Бездействието ми е абсолютно недопустимо. Не мога да рискувам безопасността на семейството си по този начин… Не мога да разчитам на това, че Уил няма да се превърне в ловец, за какъвто е бил обучен, и че няма да ме предаде на семейството си.

Наблюдавам Тамра и Бен през прозореца, стоя тихо, не казвам нищо.

Чувствам се ужасно. Не защото Тамра излиза на среща, а аз не, а защото дори не знаех, че е била поканена. Не знаех, че харесва някого. Нямам право да кажа нещо, което може да й развали вечерта. Не и тази вечер. Може би утре…

Тя е права. Всичко винаги се върти главно около мен. Осъзнаването на този факт ме кара да се замисля за нещо друго и в очите ми напират сълзи.

Тъй или иначе всичко скоро ще се свежда до мен.

Когато напусна това място, ще трябва да продължа сама. Да бъда сама. Може би завинаги.

26

Будна съм, когато Тамра тръгва на училище в понеделник сутрин, но не ставам. Преструвам се, че спя, докато се облича. Когато тя и мама излизат, аз се надигам и си приготвям омлет със сирене, какъвто правеше татко, след което закусваше, гледайки разсеяно сутрешния блок.

Следобед съм вече уморена от гробната тишина в къщата. Изтощена съм от притеснения за това какво ще направи Уил. Решавам да се разходя. Пет минути по-късно дърпам потника си, който е залепнал за потното ми тяло. Когато стигам голф игрището, спирам, за да се полюбувам на зеленото пространство, което изглежда толкова нелогично сред напуканата суха земя, която го обгражда. Сядам и прокарвам пръсти през тревата, докато не забелязвам любопитните погледи на неколцина побелели пенсионери, обути в увиснали панталони. Обещавам си тази седмица отново да се опитам да полетя и се отправям към вкъщи, планирайки следващия си ход — да проникна в дома на Уил, за да видя още веднъж картата.

Когато се прибирам, мисис Хенеси е навън и полива цветята си.

— Значи си била ти — подхвърля тя.

Спирам се.

— Моля?

— Майка ти ми каза, че едната от вас са я наказали в училище.

Страхотно. Очевидно съм оправдала всичките й подозрения, че е допуснала в дома си семейство злодеи.

— Предположих, че си ти — добавя тя с нотка на задоволство.

Много мило , мисля си аз, бързайки да затворя вратата след себе си.

— Направила съм гулаш — провиква се тя.

Правя пауза.

— Какво е това?

— Говеждо с лук и чушки, с малко заквасена сметана отгоре. — Тя свива рамене. — В случай, че си гладна. Направила съм достатъчно. Така и не свикнах да готвя само за един.

Поглеждам я за момент, преосмисляйки мнението си за нея. Може би не е толкова любопитна, а по-скоро самотна. Особено като се има предвид колко много време прекарва съвсем сама в тази пуста къща. Да, в случая става дума за самота.

— С удоволствие — отвръщам аз. — Кога?

— Все още е топъл. — Тя се затътря бавно към къщата.

Миг по-късно я следвам.

На другия ден не чакам покана. Тръгвам към мисис Хенеси веднага щом мама и Тамра излизат от вкъщи.

Мисис Хенеси не говори много. Тя готви. И пече. Много. Твърдението й, че винаги приготвя много храна, е самата истина. Храни ме така, сякаш съм някакъв болник, който трябва да напълнее. Което е мило от нейна страна.

Компанията й ми помага да не мисля за Уил.

По време на закуската, която се състои от пържени филийки, поръсени обилно с пудра захар и напоени със сироп, чувам звук. Почукване. Отпускам вилицата си над чинията.

Мисис Хенеси също го чува.

— Това вашата врата ли е?

Кимвам с глава, изправям се и тръгвам към прозореца на всекидневната й.