Софи Джордан - Огнена светлина

Чак сега тук с Уил осъзнавам, че съм нещо повече. Правилата на моя прайд, на расата ми и на семейството ми не са единственото нещо, което има значение. Аз мога да бъда обичана заради самата мен, драки или не.

— Мислех за теб — прошепвам с чужд глас, който сякаш принадлежи на някой друг. На някой, който е готов да рискува всичко и да последва сърцето си. — Никога не съм спирала да мисля за теб. — И някак си се съмнявам, че някога ще престана.

След това отново съм възнаградена с ръцете му, които са на лицето ми. Устните му са до моите, докосват ме съвсем леко и нежно, но усещам обузданото желание, което се надига във въздуха като буря. Дъхът ми трепти срещу устните му и той ме целува по-пламенно, притиска лицето ми по-силно. За момент си позволявам да забравя за тътнещите ветрове. Докато ръцете му обхождат лицето ми, забивам пръста в твърдата извивка на мускулите му и се наслаждавам на натиска на тялото му.

Устните му стават студени, почти като лед, и аз осъзнавам, че причината не е у него, а у мен. Ставам по-топла. Твърде топла! Със стенание се отскубвам от него, заобикалям кухненския остров и се вкопчвам в края на плота с двете си ръце. Бурните ветрове утихват. Той все още не знае за моите истински способности и предпочитам да не научи за тях по този начин.

Гърдите му се повдигат и спускат, докато си поема хрипливо дъх. Произнася името ми с такъв копнеж, че неволно затварям очи. Когато ги отварям отново, изглежда по-спокоен. Вече не изпитвам предишната нужда да побягна, когато протяга ръка към мен. Очите му обещават закрилата, за която жадувам. След като поема ръката ми, Уил ме повежда отново към всекидневната.

— Кажи ми сега — подканва ме той и блясъкът в очите му подсказва колко отчаяно копнее да научи истината. — Искам да знам всичко за теб.

Но той вече знае. Или поне най-голямата ми тайна. И макар да съзнавам, че заради доброто на прайда и вида ми не трябва да му казвам нищо, не мога повече. Не мога повече да мълча.

Не и когато съм с него. Не мога да оставя нищо скрито. Не и с момчето, което ме защити безброй пъти. В планината. В дома си. Дори онзи ден в училище. Ако искаше да ме нарани, щеше да го е сторил отдавна. Ако ми мислеше злото, нямаше да ме гледа по начина, както ме гледа сега. Не е възможно да се преструва. Не искам нищо повече да застава между нас. Време е за истината.

— Майка ми, Тамра… Те не са като мен. Не са… дракита .

Той ме поглежда объркано, докато взима и другата ми ръка в своята. Впускам се в обяснения за прайда — как живеем, как се преобразяваме. Как еволюцията ни е осигурила най-добрата защита — възможността да приемаме човешки облик.

— Разбираш ли, ние не можем да запазим човешкия си образ, ако сме уплашени или се чувстваме застрашени. Това е защитен механизъм на нашия вид… да се връщаме към истинската си същност, защото така сме по-силни и можем да използваме способностите си. Затова започнах да се преобразявам в тоалетната, когато Бруклин и групата й ни нападнаха.

Известно време мълчим, докато накрая Уил казва:

— Спомена за някакви способности. Каква е твоята?

Отмествам поглед.

— Ти може би вече си я виждал.

Ето, че стигаме до най-трудната част. А не би трябвало да е така. Той вече знае, че съм драки , но това не изчерпва нещата. Аз не съм просто драки . Аз съм драки , което е необикновено дори сред собствения си вид.

Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам.

— Аз съм огнедишаща.

Той изглежда объркан и в този момент ужасно ми се иска някак си да изгладя бръчката на челото му.

— Такова нещо не съществува. От много отдавна — казва Уил. — Няма никакви сведения за огнедишащи дракони.

— Изглежда, имам късмета да нося у себе си някакъв рецесивен ген.

Той не се усмихва. Протяга ръцете си, разтреперани, към мен, но този път не ме докосва. И след това на лицето му постепенно се изписва разбиране.

— Тогава на стълбите… кожата ти стана толкова гореща. Устните ти… сега преди малко…

Лицето ми гори, докато думите му отекват студено дълбоко в мен. Кимвам.

— Да, аз… някак си се затоплям, когато ме целуваш.

— Но… какво означава това? Че мога да се запаля, докато се целуваме? — Очите му се разширяват. — Затова ли ме избягваше? Затова ли избяга, когато те целунах онази нощ?

Въздържам се да отбележа, че заради това бягах всеки път, не само онази вечер.

Ръцете му докосват устните ми, сякаш спомняйки си топлината им отпреди малко. Засмивам се. С нотки на отчаяние. Възможно ли е да има нещо по-тъжно от това, което се случва в момента?